Определение № 142 от 17.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 941/2008 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.274 ал.3 от ГПК по частната касационна жалба на адвокат Ив. М. като процесуален представител на В. М. Д., М. В. М., Л. С. П., Д. Т. М., Н. Т. М., Г. Х. П. и С. П. В., всички със съдебен адрес София, срещу определението на Софийския градски съд, постановено на 18.ІІ.2008г. по в.ч.гр.д. № 2087/2007г. Касаторите сочат, че касационното обжалване е допустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуален въпрос, а именно: допустим ли е иск по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ при спор за материално право, ако административното производство по чл.14 ал.1 – 3 от ЗСПЗЗ е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Сочи се, че според ТР № 1/1997г. на ОСГК в такъв случай искът е недопустим поради липса на правен интерес. Но в разглеждания случай ОСЗГ е отказала на ищците възстановяване на собствеността, тъй като имотът не отговаря на изискванията на чл.18а и чл.18б от ППЗСПЗЗ, но при същите предпоставки е уважила искането на ответниците. Административният орган и ответниците са знаели за висящото административно производство по отношение на ищците за процесния имот, но не са поискали спирането му до разрешаването на спора за материално право. ОСЗГ е трябвало да посъветва ответниците да си докажат правото на собственост в спорното производство по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ, а не да ги съветва да предявят иск по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ. Ответниците по частната жалба З. Д. Й., В. И. С., И. Й. С., Т. Х. К., Г. К. Х., С. К. И., А. К. М., Р. А. К., К. А. К. и Р. Д. П. не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на Второ ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съобрази следното: С атакуваното определение Софийският градски съд е оставил без уважение частната жалба на касаторите срещу определението на СРС от 13.ІХ.2007г. по гр.д. № 5098/2006г., с което е прекратено като недопустимо производството по предявените от тях срещу З. Й. и др. искове с правно основание чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ за признаване за установено, че преди образуването на ТКЗС през 1959г. наследодателят на ищците М е бил собственик на имот № 1* заснет и отразен в к.п. на София от 1956г., к.л. 298. Въззивният съд е приел, че с решение № 138/22.V.1996г. ПК К. е отказала да възстанови на наследниците на М. Й. собствеността върху нива от 1.5 дка в м.”М” с. П., идентична с посочения имот, тъй като той не отговаря на изискванията на чл.18а и чл.18б от ППЗСПЗЗ. С решение от 29. ХІІ.2003г. по гр.д. № 14398/2000г. СРС е отхвърлил жалбата срещу това решение на административния орган, потвърдено окончателно с решение на СГС от 27.ІV.2005г. по к.адм.д. № 29/2004г. С влязло в сила решение № 21/01. ХІІ.2004г. ОбСЗГ П. е възстановила собствеността върху същия имот на наследниците на Й. Й. А. – ответниците /и по касация/. При тези обстоятелства съдът е приел, че при наличието на отказ на ОСЗГ за възстановяване правото на собственост на ищците, потвърден с окончателен съдебен акт, за тях липсва правен интерес от предявените установителни искове, тъй като няма висящо административно производство по чл.14 ал.1 – 3 от ЗСПЗЗ и вече няма възможност такова да бъде образувано. С оглед на това е направен извод, че исковете са недопустими, позовавайки се на т.2 от ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС. Настоящата инстанция намира при това положение, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество. Въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна. Трайно установена е съдебната практика, че е процесуално недопустимо поради липса на правен интерес предявяването на иск по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ от лица и за имоти, по отношение на които административното производство по чл.14 ал.1 – 3 от ЗСПЗЗ е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или такова не може да започне поради изтичане на сроковете по чл.11 от ЗСПЗЗ. Тя е в съответствие със закона и с т.2 от ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС, задължително за съдилищата по силата на чл.130 ал.2 от ЗСВ. Неправилно, обаче, в разглеждания случай въззивният съд е приел, че е налице приключило с окончателен отказ за възстановяване административно производство. С влязлото в сила решение на СГС по к.адм.д. № 29/2004г. е потвърден отказът на ПК К., обективиран в решение № 138/22.V.1996г., за възстановяване на ищците на собствеността, тъй като “имотът не отговаря на изискванията на чл.18а и чл.18б от ППЗСПЗЗ”, т.е. само в съществуващи и възстановими на терена стари реални граници. Но с това административната процедура не е завършила, тъй като ПК, сега ОСЗГ, няма данни да се е произнесла за възстановяване с план за земеразделяне или за обезщетяване. Като е приел противното, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Това налага отмяна на атакувания съдебен акт и оставения с него в сила първоинстанционен такъв и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените установителни искове. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,