Определение № 419 от 07.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 732/2017 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 513 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 4693/2015 г. Русенският районен съд признал за установено по отношение на В. С. Д., че Д. С. Д. е собственик на къща с площ от 160 кв. м. заедно с мазе с площ от 16 кв. м. и таван с площ от 80 кв. м., построена в УПИ VІІІ-1199 по регулационния план на [населено място], и осъдил ответницата да предаде владението на имота на собственицата му. В тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Със същото решение е отхвърлен искът за ревандикация на второстепенна стопанска сграда с площ от 224 кв. м., построена в същото дворно място. С решение № 349 от 04.10.2016 г. по в. гр. д. № 453/2016 г. Русенският окръжен съд отменил частично първоинстанционното решение и уважил ревандикационния иск за второстепенната стопанска сграда. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата по иска. Жалбата е в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК от касационен контрол, поради което е допустима. Ответницата по касация - ищца по делото, не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Предмет на ревандикационния иск са къща и второстепенна сграда, изградени в урегулиран поземлен имот, който с н. а. № 60/1974 г. е придобит по дарение от С. Д. Х. - баща на страните. Предмет на договора за дарение е и построена в дворното място къща. Установено е по делото, че към момента на придобивната сделка дарителят е бил в брак с майката на страните /сключен през 1949 г./, но съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 1, изр. 1, предл. 3 СК от 1985 г. /отм./ придобитото е станало лично имущество на дарения съпруг. Последният, с н. а. № 23/2010 г., продал на ищцата придобитата от него къща, както и второстепенна сграда с площ от 224 кв. м., която не е предмет на договора за дарение. За нея е установено, че е построена след 1978 г. Въззивният съд приел, че се касае за второстепенна постройка, която няма самостоятелен статут, т. е. не може да бъде самостоятелен обект на собственост с оглед на обслужващото си предназначение. Тя следва съдбата на дворното място, тъй като е негова принадлежност. Като постройка, изградена в личен имот на единия от съпрузите /бащата на страните/, която по своя характер и предназначение има единствено обслужващо значение, същата не може да бъде обект на самостоятелна собственост и не е станала общо имущество, макар и да е построена през време на брака на праводателя на ищцата. В защитата си по предявения срещу нея иск ответницата е въвела и правопрекратяващо възражение за изтекла придобивна давност. С влязлата в сила част на първоинстанционното решение съдът е признал правото на собственост на ищцата върху жилищната сграда, като е отрекъл възможността тя да е пирдобита по давност от ответницата. Прието е, че осъществяваната от ответницата фактическа власт няма характеристиките на владението по чл.68, ал.1 ЗС, а представлява държане – чл.68, ал.2 ЗС, тъй като тя и семейството и са били допуснати в сградата от нейния собственик С. Х.. В касационната жалба на В. С. Д. за първи път се правят възражения за нищожност по чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД на придобивната сделка, от която черпи своите права ищцата Д. С. Д.. Жалбоподателката твърди, че сделката е сключена в противоречие и при заобикаляне на закона, накърняват добрите нрави, има невъзможен предмет, липсва съгласие на прехвърлителя. За първи път се прави и възражение за унищожаемост по чл.31, ал.2 ЗЗД поради това, че прехвърлителят не можел да разбира свойството и значението на извършеното. При индивидуализацията на предмета на сделката били нарушени текстове от ЗКИР, ЗУТ и Правилника за вписванията. Изброяват се подобренията, извършени в имота от жалбоподателката и съпруга и. Цитира се практика на ВКС по следните въпроси: за правния интерес от отрицателния установителен иск; за съдържанието на нотариалните удостоверявания; за действието на отчуждителната сделка по отношение на сграда, която не е изрично прехвърлена заедно с дворното място; за стопанските постройки, които следват собствеността на главната вещ; за смисъла на понятието «добрите нрави», както и практика по чл.31, ал.2 ЗЗД. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: решен ли е в противоречие с практиката на ВКС въпросът за защитимо субективно право на ищеца, след като съдът не е извършил задълбочен преглед на валидността, правилността и съдържанието на представените документи; не е приложил нормата «добрите нрави» спрямо правния интерес и субективното право на ищеца; не е разгледал възражението за придобивна давност на ответника, а е разгледал такова възражение на неговия съпруг; след като не е предявен иск срещу съпруга на ответника, а той също е владял спорния имот и е извършвал подобрения в него и след като този съпруг не е конституиран като трето лице помагач; при незадълбочено произнасяне по възражението за придобивната давност; при непроизнасяне по правото на задържане на ответника поради извършените подобрения в имота; при непроизнасяне по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, което засягало правата на неконституирания в процеса съпруг на ответницата; при непроизнасяне по валидността на придобивните основания на ищцата; при нарушаване на чл.5, чл.6 и чл.7, ал.1 ГПК. Поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Поставените в изложението към жалбата въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по същество представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да бъдат разгледани в настоящата фаза по селекция на касационните жалби. Въпросите по чл.280, ал.1 ГПК трябва да съдържат в себе си определен правен проблем, който е относим към конкретното дело и по който е налице някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Такива въпроси в случая не са поставени. По-същественото обаче е това, че всички изброени въпроси касаят влязлото в сила първоинстанционно решение, в частта, с която е бил уважен предявеният иск за собственост на жилищната сграда в имота. Има формирана сила на пресъдено нещо, че жилищната сграда е собственост на ищцата Д. С. Д., поради което всички въпроси и оплаквания срещу този резултат са преклудирани. По тази причина не могат да бъдат поставяни тепърва въпросите за валидността на нотариалния акт за покупко-продажба, с който ищцата е закупила жилищната сграда, както и за придобивната давност и правото на задържане, на които се позовава ответницата. Отделно от това – процесуално недопустимо е едва в касационното производство да се правят правоизключващите и правоунищожаващи възражения срещу правото на собственост на ищцата, както и възражението за право на задържане. Пропусната е и процесуалната възможност за встъпване на съпруга на ответницата като страна в производството по делото, след като той не е бил конституиран като ответник по предявения иск. Въззивното производство по настоящото дело има за предмет единствено спора за правото на собственост върху стопанската сграда с площ от 224 кв. м. Този ограничен предмет определя и предмета на касационното производство. Решаващият извод на въззивния съд по този спор се свежда единствено до определянето на стопанската сграда като принадлежност, която следва собствеността на главната вещ. Оттук материалноправните въпроси, които са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, могат да бъдат единствено въпроси по прилагането на чл.98 ЗС. Такива въпроси обаче не са поставени от жалбоподателката. Въззивното решение съответства на посочената от самата жалбоподателка практика – ТР № 44 от 18.05.1971 г. на ОСГК на ВС и решение № 1081 от 21.10.2008 г. по гр. д. № 4658/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г.о., в които се приема, че постройките с обслужващо предназначение не могат да бъдат обект на самостоятелна собственост, а следват собствеността на мястото, респ. на основната сграда в имота. Процесната стопанска сграда е с обслужващо предназначение и следва собствеността на жилищната сграда, за която с влязлото в сила първоинстанционно решение е прието, че е изключителна собственост на ищцата Д. Д.. Останалата практика на ВКС, на която се позовава жалбоподателката, не е относима към предмета на касационното производство и също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,