Определение № 5323 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4100/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 420/19.07.2024 г. по ч.гр.д. № 450/2024 г., с което Окръжен съд – Пазарджик е потвърдил разпореждане № 164/28.02.2024 г. по гр.д. №819/2023 г. на Районен съд – Велинград, неточно именувано „определение“, за връщане на исковата молба на Л. И. П., К. К. П., И. Л. П. и К. Л. П. срещу В. Ж. З. и Г. Д. И. за прогласяване нищожността на договора от 07.03.2023 г. за продажба на наследството на Ю. Л. З., наследодател на първия ответник, като накърняващ добрите нрави, с невъзможен предмет и липса на предписаната от закона форма, като въззивният съд е приел исковете недопустими поради липса на правен интерес за ищците (чл. 130 ГПК). Определението се обжалва от Л. П., К. П., И. П. и К. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси – първият от които уточнен, съгласно разясненото в т. 1 ТР № 1/19.12.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Съсобственикът, който твърди, че наследството на друг съсобственик е включвало идеалните части от общата вещ и наследникът го е продал на трето за съсобствеността лице, има ли правен интерес да предяви иск за нищожност на договора по чл. 212 ЗЗД срещу страните по този договор? и 2. Възможно ли е наследник да продаде наследство с актив, който наследодателят му не е притежавал? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплакват, че определението е неправилно. От ответниците В. З. и Г. И., ответници и по частната касационна жалба, не е постъпил отговор. Настоящият състав я намира с допустим предмет. С въззивното определение е потвърдено разпореждане по чл. 130 ГПК и е преградено развитието на гражданско дело с цена на иска 9 900 лв. –цената в договора по чл. 212 ЗЗД, т.е. спазени са изискванията по чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатори са ищците, чието право на иск обжалваното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и са налице всички останали предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, като определението следва да се допусне до касационен контрол, макар частично и само по първия процесуалноправен въпрос. Съображения: Твърденията в исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 819/2023 г. на Районен съд – Велинград, са, че първите двама ищци с договор по н.а. № 473/04.03.1975 г. са дарили на другите двама и на Ю. Л. П., един жилищен имот във Велинград, а след смъртта на Ю. П. първият ответник, неин единствен наследник, с договор от 07.03.2023 г. е продал на втория на цена 9 900 лв. наследството, включващо и дарените през 1973 г. 1/3 ид.части от имота във Велинград. Основанията за нищожност на договора по чл. 212 ЗЗД са обосновани с твърдения, че добрите нрави са накърнени – дарението е с клауза за неотчуждаване и дарителите не са се дали съгласие за договора; че има невъзможен предмет –имотът е продаден като включен в наследството с площ и вид, каквито няма, и липсва предписаната от закона форма – било е необходимо договорът да се сключи с нотариален акт. В отговора на исковата молба вторият ответник е направил процесуално възражение/отвод за недопустимост поради липса на правен интерес от предявените искове. Твърдял е, че нищожният договор не поражда действие, т.е. след сключването му не вторият, но първият ответник, е съсобственик на имота, т.е. дори да бъде установена, нищожността не рефлектира върху правната сфера на третия и четвъртия ищец, защото с породените или не последици от договора те имат и друг съсобственик. Двамата ищци са дарили имота, т.е. дори да бъде установена, нищожността не рефлектира и върху тяхната правна сфера, защото те са се разпоредили с правото си на собственост преди сключването на договора по чл. 212 ЗЗД. С разпореждането по чл. 130 ГПК първостепенният съд е намерил отвода основателен и е оставил без разглеждане исковата молба. По частна жалба от ищците с определението, което се обжалва пред Върховния касационен съд, въззивният съд е потвърдил разпореждането по чл. 130 ГПК. Следователно първият повдигнат въпрос обуславя определението в частта по оставените без разглеждане искове на третия и на четвъртия ищец, приетото по тях от въззивния съд противоречи с практиката на Върховния касационен съд и има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това настоящият състав намира, че по въпроса са налице общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, към които чл. 274, ал. 3 ГПК препраща. Вторият въпрос не е обуславящ, доколкото не може да се свърже с мотивите, при които въззивният съд е изключил правния интерес от исковете за нищожност, включително за първия и втория ищец. По процесуалноправния въпрос настоящият състав намира, че съсобственик, който твърди, че наследството на друг съсобственик включва идеални части от общата вещ и наследството е продадено на трето за съсобствеността лице, има правен интерес да предяви иск за нищожност на договора по чл. 212 ЗЗД срещу страните по него. Мотиви: Както е изяснено в ТР № 7/13.01.2023 г. по тълк.д. № 7/2020 г. ОСГТК на ВКС, нищожният договор не е правно нищо, тъй като макар и да не поражда правни последици, създава привидност за тяхното съществуване. Правоотношението между третото за договора лице и една от страните по договора не е предмет на иска, но обосновава правният интерес от предявяването му. Правен интерес от иска за нищожност има, когато договорът намира отражение в правната сфера на третото лице, т.е. когато засяга негови права и прави упражняването им невъзможно или значително неудобно. При така зададената обща изходна тълкувателна позиция, която поражда действието по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, на въпроса се отговори и според казуалната практика на Върховния касационен съд, която приема, че съсобственикът, който твърди, че друг съсобственик се е разпоредил с идеалните си части от общата вещ в полза на трето за съсобствеността лице, има правен интерес да предяви иск за нищожността на разпоредителната сделка, доколкото за съсобственикът е с правно значение кои са другите участници в съсобственост. Отговорът на правния въпрос е съобразен и с казуалната практика на Върховния касационен съд по чл. 212 ЗЗД. Отчитайки правната характеристика на този договор – наследството се продава като съвкупност от правата и задълженията на наследодателя към момента на откритото наследство, настоящият състав намери, че правният интерес за съсобственика от иска за нищожност на този договор, сключен между другия съсобственик и третото за съсобствеността лице, не е обусловен от правото на изкупуване – чл. 33 ЗС не се прилага за договора по чл. 212 ЗЗД, нито от изхода на делбата – не се прилага и чл. 76 ЗН. Определението в допуснатата до обжалване част противоречи на дадения отговор и е в нарушение на чл. 130 ГПК. Третият и четвъртият ищец са обосновали правния интерес от исковете с твърденията, че по дарението от 1975 г. са съсобственици на по 1/3 ид. части от жилищния имот във Велинград, а нищожният договор по чл. 212 ЗЗД, с който първият ответник е продал наследството на третия надарен, включващо другите 1/3 ид. части, не е породил правни последици, а привидно легитимира втория ответник/купувачът по нищожния договор като третия участник в съсобствеността. Касационният състав е длъжен да отмени неправилното определение в допуснатата до касационно обжалване част, съответно и потвърденото с него разпореждане по чл. 130 ГПК, и да върне делото за продължаване на дължимите действия по разглеждане на исковете. Дали твърденията, с които тези двама ищци обосновават нищожността на договора за продажба на наследство от 07.03.2023 г., сключен между двамата ответници, осъществяват основанията по чл. 26, ал. 1, пр. 3, чл. 26, ал. 2, пр. 1 и 3 ЗЗД, е по съществото на спора. При тези мотиви, съдът