Определение № 412 от 20.09.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 483 от 12.02.2010 г. по ч.гр.д. № 40/2010 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено определението на Пловдивския районен съд, постановено на 04.11.2009 г. по гр.д. № 8122/09 г., с което е прекратено производството по делото. Против въззивното решение в срока по чл. 275, ал.1 ГПК е подадена касационна жалба от А. Н. Т. в качеството му на пълномощник на Н. А. Т.. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното определение поради това, че в титулната му част е изписана словесно дата, която към момента на постановяване на определението все още не е настъпила, както и поради това, че в него са изложени неверни и неточни фактически обстоятелства относно границите на процесния недвижим имот. На следващо място се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на съществени процесуални правила. Твърдението е, че изводът на въззивния съд за тъждественост от обективна и субективна страна на настоящото дело и гр.д. № 5915/ 905 г. на Пловдивския районен съд е необоснован, тъй като няма идентичност нито на страните по двете дела, нито на имотите. Според жалбоподателката двете дела се намират в отношение на преюдициалност, поради което съдът е следвало да спре производството по настоящото дело до приключване на гр.д. № 5915/95 г. на Пловдивския районен съд. Сочи, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като е недопустимо, както и поради това, че въпросът дали е налице пълна идентичност между двете дела е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 39-1 от 05.03.1954 г. и ППВС № 2/ 77 г. Ответниците М. А. О. и И. Х. О. не са взели становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната касационна жалба, взе предвид следното: Жалбоподателката в настоящото производство е предявила против М. А. О. и И. А. О. иск за ревандикация на 1/3 ид. част от недвижим имот, съставляващ УПИ V- 050083 с площ 1328 кв.м. по ПУП на[населено място] поле, общ. Р. П., ведно с построената в него паянтова сграда. С определението си от 24.11.2009 г. по гр.д. № 8122/09 г. Пловдивският районен съд е прекратил производството по делото, като е приел, същото се явява повторно заведено по смисъла на чл. 299, ал.2 ГПК. Изводът е обоснован с това, че ищцата е основала материалноправната си легитимация на договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 49/ 2006 г., с който е закупила от А. Н. Т. и Е. В. Т. 1/3 ид. част от имота. При сключване на сделката продавачите са се легитимирали като собственици на продадения имот с договор за доброволна делба № 60 от 15.10.2004 г., по силата на който в дял на Л. Николова Д., А. Николова Г. и А. Н. Т. е възложен дял V - УПИ V- 050083 с площ 1328 кв.м.от масив 50 по ПУП на[населено място] поле, одобрен със заповед от 17.09.2003 г., който имот съответствува на “ втората част от изток на запад по скица- проект за реално ползуване, описано в договор за доброволна делба от 2002 г. на бивша нива в м.”Св. К.”, цялата с площ 7. 971 дка.” По делото е било представено удостоверение от Окръжен съд Пловдив, от което е видно, че на 20.07.1995 г. в Пловдивския районен съд е било образувано гр.д. № 5915/95 г. по искова молба от К. Д. А., К. П. Кройчева, М. П. И., Ж. П. Г., Ф. П. Т., С. П. Г. и И. Н. П. против М. А. О. и И. Х. О. с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху нива в м.”Св. К.” в землището на[населено място] поле, с площ 7 971 кв.м., съставляваща парцел 83 в масив 50, имот № 50083. С определение от 07.12.2003 г. е заличена като страна по делото Ф. П. Т. и на нейно място са конституирани като страни нейните наследници по закон А. Николова Г., праводателят на ищцата А. Н. Т. и Л. Николова Д.. При тези данни е направен извод, че предмет на предявения от Н. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС е част от имота, предмет на гр.д. № 5115/95 г. по описа на Пловдивския районен съд. Тъй като ищцата е придобила правото на собственост от страна по гр.д. № 5915/95 г. по време на висящия процес, то на основание чл. 226, ал.3 ГПК ще бъде обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, а след като това е така, то заведеното от нея дело се явява повторно по смисъла на чл. 299, ал.2 ГПК и подлежи на прекратяване. Въззивният съд е споделил изцяло тези изводи. В частната касационна жалба и изложението към нея се повдига въпросът за идентичността на двете дела от обективна и субективна страна. Този въпрос е фактически, а не правен, тъй като преценката за това е винаги конкретна и зависи от обстоятелствата по всеки отделен случай. Понятието “едни и същи страни” включва ищеца и ответника, другарите в процеса, встъпилите или привлечените трети лица, наследниците и правоприемниците на първоначалните страни, както и приобретателите на спорното право, т.е. лицата, спрямо които съгласно чл. 298 и чл. 226, ал.3 ГПК решението има сила на пресъдено нещо. В този смисъл са разясненията, дадени в т.10 от ППВС № 2/ 77 г., с които въззивният съд се е съобразил. ТР № 39-1 от 05.03.1954 г. на ОСГК на ВС е неотносимо към разрешените с определението въпроси. Не е налице и вероятна недопустимост на обжалвания акт, която да обоснове допускане на касационното обжалване, с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Действително в заглавната част на определението е посочено, че частната жалба е разгледана в закрито заседание на “ шести юли две хиляди и десета година”. Определението е постановено на 12.02.2010 г., съобщено е на жалбоподателката на 01.03.2010 г., а на ответниците – съответно на 22.02 и 23.02. 2010 г., частната касационна жалба е постъпила във въззивния съд на 08.03.2010 г. Очевидно се касае до допусната техническа грешка, която не опорочава валидността на постановения съдебен акт. По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът