Определение № 256 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3742/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 10389/03.04.2019 г. на К. М. К., чрез пълномощника М. С. С., приподписана от адвокат Н. Н., срещу въззивно решение № 374/27.03.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 195/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат оплаквания, че решението е очевидно неправилно поради нарушения на процесуалния закон. Посочва се, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Допустимо ли е произнасяне по направени искания във въззивната жалба при насрочване разглеждане на делото в с.з. и оставяне без уважение на направените искания на страна в процеса без право на обжалване на определението; 2/ Допустимо ли е недопускане на повторна или тройна съдебно- оценителна експертиза от въззивния съд поради преклудиране възможността да се събират писмени доказателства, релевантни за спора. Касаторът твърди, че въззивният съд в нарушение на основните начала на гражданския процес не е осигурил на страните възможност и съдействие за установяване на факти от значение за решаване на делото, а именно оставил е без уважение искането на касатора за допускане на повторна или тройна съдебно – техническа или оценителна експертиза. Счита, че при допускане на поисканата експертиза, по делото би се установила поделяемост на делбения имот, респ. би се установила възможност за обособяване на два самостоятелни имота, отговарящи на техническите изисквания на ЗУТ. Ответниците по касационната жалба М. Д. А., П. С. Н. и С. И. И., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат К. Р., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски в касационна инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, Върховният касационен съд, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 4106/16.10.2018 г. по гр. д. № 13989/2016 г. по описа на Варненския районен съд, постановено във втора фаза на делбата. С последното, на основание чл. 348 ГПК, е изнесен на публична продан допуснатият до делба недвижим имот, находящ се в [населено място] - СО ”П.” с № * по ПНИ на местността, с площ от 540 кв. м. /подробно описан/, при квоти на страните, както следва: 12/24 ид. ч. за К. М. К., 8/24 ид. ч. за М. Д. А., 2/24 ид. ч. за П. С. Н., 1/24 ид. ч. за М. П. М. и 1/24 ид. ч. за С. И. И.. Въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение по допускане на делбата № 1378/05.04.2017 г., постановено по гр. д. 13989/2016 г. на ВРС, с което е допуснато извършването на делба между М. Д. А., С. И. А. и К. М. К., на недвижим имот, находящ се в [населено място] - СО ”П.” с № * по ПНИ на местността, с площ от 540 кв. м. /подробно описан/, при квоти: общо 1/2 ид. ч. в режим на СИО за М. Д. А. и С. И. А. и 1/2 ид. ч. за К. М. К.. В хода на делбеното производство съделителят С. И. А. е починал и като негови правоприемници са конституирани наследниците по закон М. Д. А. /преживяла съпруга/, П. С. Н. /дъщеря/ и наследниците на починалия му син И. С. Н. – М. П. М. и С. И. И.. Въззивният съд е възприел заключението на СТЕ, съгласно което делбеният имот е реално неподеляе Не е са налице техническите изисквания, установени в чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 4 ЗУТ за минимална площ и минимално лице при новообразувани имоти. Предмет на делбата е един имот, а съделителите са няколко, поради което е невъзможно да се приложи принципа на чл. 69, ал. 2 ЗН за получаване на реален дял от всеки съделител. Единственият приложим способ за извършване на делбата е чрез изнасяне на имота на публична продан, тъй като дори след прилагане разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗУТ е невъзможно обособяването на два самостоятелни имота. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така формулираните в изложението въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият няма никаква връзка със спора и опора в процесуалния закон. Определенията на съда по допускане на доказателства в процеса не подлежат на самостоятелно обжалване. Вторият въпрос по същество е касационно оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила и не може да бъде предмет на производството по селектиране на касационните жалби. Следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК въззивният съд в закрито заседание извършва проверка на допустимостта на жалбите при прилагане на чл. 262 ГПК, като се произнася по исканията за допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито заседание. Разрешаването на въпросите по допустимостта на жалбите и доказателствените искания може да стане и в първото заседание по делото, ако съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните. В случая, с постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК определение № 424/06.02.2019 г., въззивният съд мотивирано се е произнесъл по исканията на жалбоподателя за назначаване на повторна или тройна експертиза. Преценката му да остави без уважение заявените с въззивната жалба доказателствени искания е основана на чл. 266, ал. 1 ГПК при отсъствие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК. Съдът е приел, че вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза е изслушано в открито съдебно заседание, на което ответникът е бил редовно представляван от своя адвокат и липсва оспорване на заключението. При това положение искането за назначаване на повторна или тройна съдебно – техническа експертиза представлява искане за събиране на нови доказателства, което е недопустимо. Въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС по приложението на чл.266,ал.2 и ал.3 ГПК за допускане на доказателства във въззивното производство. Според нея настъпващата още с първоинстанционното производство преклузия за представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи пред въззивната инстанция собствената си небрежност от попълване на делото с релевантни за спора доказателства. Допълнително следва да се отбележи, че касаторът не е изложил и съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесат за прилагането на закона и за развитието на правото, поради което не се установява и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано в изложението. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК на процесуалния представител на тримата ответници по касация – адвокат К. Р., следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в размер на 1 800 лева По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.