Определение № 595 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 67/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П Й. А. от [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 1609 от 01.07.2019 г. по гр.д. № 4085/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 4 състав, в частта, с която след частична отмяна в отхвърлителната му част и потвърждаване в осъдителната част на решение № 153 от 08.01.2018 г. по гр.д. № 6627/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-20 състав, като краен резултат са отхвърлени исковете й с правно основание чл. 267, ал. 1 вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД за сумата над 55 000 лв. до 60 000 лв., частичен иск от 120 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 03.02.2015 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.02.2015 г. до окончателното плащане. Твърди се, че атакуваното решение в отхвърлителната му част е незаконосъобразно и неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда се, че съдът е определил полагащото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди в занижен размер, тъй като не е приложил правилно въведения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост - не е отчел и обсъдил редица релевантни по делото факти, други е съобразил в недостатъчна степен, а трети е взел предвид, макар да са ирелевантни. В нарушение на процесуалните правила съдът не е допуснал своевременно поискани доказателства, които да изяснят спора в необходимата степен, а освен това не е анализирал целия събран по делото доказателствен материал и всички възражения на страните. По посочените съображения се моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде изцяло уважен, ведно с направените разноски в производствата пред трите инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които, според касатора, са от значение за изхода на спора и са обусловили решаващите изводи на съда, а именно: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Следва ли съдът да изходи от конкретно установените факти по делото при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, за да се приеме същото за съответно на причинените болки и страдания?; 3. При определяне на справедлив паричен еквивалент при предявен иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) съдът следва ли да приема като фактор, обуславящ присъждане на по-ниско обезщетение, фактът, че върху нанесена психотравма може да се въздейства с терапия?; 4. Възможно ли е съдът да основе мотивите си на предположение, въз основа на което да направи извод за справедливия паричен еквивалент да репарира причинени неимуществени вреди, ако това предположение не съответства на събрания доказателствен материал по делото?; 5. При определяне на справедлив паричен еквивалент при предявен иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) съдът следва ли да приема като фактор, обуславящ присъждане на по-ниско обезщетение, фактът, че при влошаване на здравословното състояние на пострадалия същият би могъл на ново основание да търси отговорност от ответника?; 6. Как следва да рефлектира нормативно установения към момента на увреждането размер на лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 7. Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд? и 8. Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните? Касаторът поддържа допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовава на следната съдебна практика на ВКС: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. и решение № 56 от 10.04.2019 г. по гр.д. № 1638/2018 г. – по въпрос № 1; решение № 108 от 30.06.2017 г. по гр.д. № 60323/2016 г. и решение № 112 от 21.06.2017 г. по т.д. № 60334/2016 г. – по въпрос № 2; ППВС № 4 от 23.12.1968 г. – по въпрос № 3; решение № 117 от 29.07.2016 г. по т.д. № 3806/2014 г., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. и решение № 151 от 12.11.2012 г. по т.д. № 1140/2011 г. – по въпрос № 4; решение № 36 от 08.03.2016 г. по т.д. № 507/2015 г. – по въпрос № 5; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г., решение № 189 от 04.07.2012 г. по т.д. № 634/2010 г., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. и решение № 121 от 09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. – по въпрос № 6; т. 7 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решение № 165 от 18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. – по въпрос № 7 и ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 78/2011 г., решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г., решение № 271 от 30.01.2018 г. по гр.д. № 341/2017 г., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г., решение № 59 от 15.03.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г., решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр.д. № 1639/2017 г., решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр.д. № 2407/2015 г., решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д. № 808/2009 г., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г., решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д. № 2254/2013 г. и решение № 239 от 14.11.2012 г. по гр.д. № 1207/2011 г. – по въпрос № 8. Кумулативно твърди, че по третия формулиран въпрос е налице и допълнителният критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация, чрез процесуален пълномощник, в който се излагат съображения, че няма основание за допускане на въззивното решение до обжалване, а по същество – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С оглед спорния предмет във въззивното производство и приетото за установено въз основа на събраните и в двете инстанции доказателства, надлежно обсъдени и преценени, за да се произнесе в атакувания смисъл по размера на обезщетението съставът на въззивния съд е съобразил: характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, която към датата на настъпване на ПТП е била на 61 години – счупване на шийката на дясното бедро, довело до обездвижване на долния крайник за период по-дълъг от 30 дни и до хематом в областта на фрактурата; претърпените от нея болки и неудобства от физическо естество, присъщи на увреждането, включително търпените интензивни болки; характера и продължителността на лечението с общ възстановителен период от около 1 година, вкл. болничен престой с проведена операция за поставяне на винтове и впоследствие - инжектиране на антикоагулант, с период на възстановяване, по-дълъг от разрешения й 6-месечен отпуск по болест; необходимостта от чужда помощ за извършване на обичайни дейности и от помощни средства за придвижване, довела една активна жена до зависим живот; засягането и на здравия крайник, поради натоварването му през възстановителния период; проявата пожизнено на болки в бъдеще при определени условия; обстоятелствата, при които е причинено телесното увреждане – при удар в гръб на пешеходна пътека; изключително негативното отражение на травматичното събитие върху психиката на пострадалата, довело до сериозна психотравма и непреодолян посттравматичен стрес, с отражение и на телесно ниво, в резултат на което тя била лишена от обичайните си активности /напр. страх от пресичане; козметичен дефект на крака й/. Съдът е взел предвид и икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като техен ориентир – съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Отчитайки изброените обстоятелства, въззивният съд е намерил, че обезщетението за претърпените неимуществени вреди следва да е в размер на 55 000 лв., който размер съответства на прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост и не води до обогатяване на пострадалото лице. При определяне на дължимото справедливо обезщетение съдът е изтъкнал, че съобразява физическото увреждане, начина на лечение, дългия период на възстановяване и на пожизнена проява на болки в бъдеще и значителното въздействие на ПТП върху психиката на пострадалата до степен, променила коренно стереотипа й на живот и нейното функциониране като личност, но също така отчита и че движението на увредения крайник е възстановено и по същество от заключението на СМЕ не може да се направи извод, че ще останат трайни неблагоприятни последици за здравето на пострадалата откъм обем на движение и функции на долния крайник, по отношение на психотравмата и върху интензитета й може да се въздейства с терапевтична намеса, а при влошаване на здравословното състояние и новопроявили се вреди от деликта, от който се присъжда обезщетение, това би било ново основание за търсене на отговорност от ответника. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен кънтрол, предвид следното: Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси с №№ 3, 4, 5 и 7 не удовлетворяват общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите изцяло касаят правилността на съдебния акт, по която касационният съд не може да се произнася в производството по чл. 288 ГПК – в т. см. указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроси с №№ 1 и 2 следва да се посочи, че същите не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС – въззивният съд е обсъдил, съобразил и анализирал в съответствие с указанията на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. всички установени по делото и релевантни към размера на вредите обстоятелства. Не се установи противоречие по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по шестия въпрос. Следва да се посочи, че съотношението от 2.75 % между присъденото обезщетение и границата на отговорност на застрахователя не съставлява довод, че лимитите на застрахователно покритие не са отчетени от съда. Липсва допълнителната предпоставка за достъп до касация на цитираната по-горе процесуална норма и по отношение на последния формулиран от касатора правен въпрос, доколкото оплакванията за необсъдени обстоятелства от значение за предмета на спора не се подкрепят от мотивите на атакуваното решение. Доказателствата и фактите, които се установяват от тях, са в пълна степен посочени и обсъдени от съда при разрешаването на спора, в съответствие с практиката, на която касаторът се позовава. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение