Определение № 459 от 21.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 246/2010 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 пр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. „М”гр. София срещу определение № 49 от 25.02.10г. по гр.дело № 1614/09г.на Върховен касационен съд,състав на ІІІ г.о.,с което е върната касационната жалба на същата страна срещу въззивно решение от 24.04.09г.по гр.дело № 2554/08г.на Софийски градски съд,ІІ”Д”състав и производството е прекратено. Правят се доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и се иска отмяна на определението. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното определение състав на ІІІ г.о. на Върховния касационен съд е приел,че касаторът в срок не е отстранил нередовността на касационната жалба,като не е представил доказателства за платена държавна такса за разглеждането й,поради което на основание чл.286 ал.1 т.2 ГПК я е върнал на страната. Определението е правилно. С определение № 1472/4.12.09г.състав на ІІІ г.о. на ВКС е допуснал касационно обжалване на решение от 24.04.09г.по въззивно гр.дело № 2554/08г.на СГС,ІІ”Д” г.о.по касационна жалба на А. ”М” и е указал на жалбоподателя да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 74.35 лв в едноседмичен срок от съобщението. Препис от определението е връчен на касатора на 21.12.09г. Срокът за отстраняване на нередовността е изтекъл на 28.12.09г. От приложеното към частната жалба платежно нареждане № Е* е видно,че държавната такса е внесена на 8.01.2010г.,т.е.след изтичане на законния срок. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя,че два пъти е внесъл държавна такса. Платената държавна такса в размер на 30 лв е за произнасянето по допускане на касационното обжалване,а сумата 74.35 лв е дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба – чл.18 ал.2 от Тарифата за държавните такси,които се събират от съдилищата по ГПК. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя,че като държавно учреждение не дължи държавна такса. Държавата на основание чл.84 ал.1 ГПК е освободена от плащане на държавна такса при хипотезата на публична държавна собственост. Настоящият случай не е такъв – касае се за трудов спор. Ето защо указанията на съставът на ІІІ г.о. на ВКС са били законосъобразни и поради неизпълнението им правилно касационната жалба е върната на основание чл.286 ал.1 т.2 ГПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение,а обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.