Определение № 5800 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4314/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Софийска вода“ АД, ЕИК [ЕИК], чрез пълномощника му по делото адвокат С. Г., против определение № 7484 от 14.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 2447/2025 г. на Софийски градски съд, с което е било потвърдено Решение № 20118160 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 66352/2019 г. на СРС, с което е допълнено Решение № 20099031 от 01.08.2023 г. по същото дело, в частта, имаща характер на определение, с която се оставя без разглеждане искането на „Софийска вода“ АД за изменение на решението в частта за разноските. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на въззивното определение. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил оплакването му за разпределяне от първоинстанционния съд на съдебните разноски в нарушение на процесуалното правило на чл. 78, ал. 1 ГПК. Поддържа, че по аргумент от чл. 75, ал. 2 ГПК за съдебното производство по ЗЗДисрк. не се дължи държавна такса, а разноските са за сметка на бюджета на съда. Иска отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В изложението към частната касационна жалба жалбоподателят поддържа наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивното определение е постановено в противоречие с определения № 2032 от 24.04.2025 г. по ч. гр. д. № 300/2025 г. на ВКС, № 1123 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 418/2012 г. на ВКС и № 491 от 27.06.2011 г. по ч. гр. д. № 288/2011 г. на ВКС, без да формулира правен въпрос, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация“, по който твърди, че липсва съдебна практика. Ответниците по частната касационна жалба не са подали отговори. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, поради което същата е процесуално допустима. С решение № 20099031 от 01.08.2023 г. по гр. д. № 66352/2019 г. Софийски районен съд се е произнесъл по обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1-3 ЗЗДискр., като е установил наличието на извършено от „Софийска вода“ АД нарушение на ЗЗДискр., осъдил е дружеството-ответник да преустанови нарушението и да възстанови предишното положение, както и е присъдил на 30 от ищците обезщетение в размер на разликата между изплатеното и дължимото трудово възнаграждение за периода 14.11.2016 г. – 16.11.2019 г., и обезщетение за забава за същия период, а предявените от един от ищците осъдителни претенции са били изцяло отхвърлени. Със същото решение, съдът се е произнесъл по разноските, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, е осъдил „Софийска вода“ АД да заплати на 30-те ищци, чиито осъдителни претенции са уважени по 100 лева разноски за адвокат и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати на Софийски районен съд – 5392,12 лева разноски (4192,12 лева – държавна такса и 1200 лева – разноски за вещо лице). В мотивите на решението съдът е посочил, че с оглед изхода на делото на ответника не се следват разноски. С допълнително решение № 20118160 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 66352/2019 г., на основание чл. 250 ГПК СРС е допълнил по искане на „Софийска вода“ АД първоначалното решение, като е постановил отхвърлителни диспозитиви по претенциите на 27 от ищците за разликата над уважения им размер до пълния предявен от тях размер на обезщетение и е оставил без уважение искането за допълване по отношение на другите трима. Със същото допълнително решение съдът се е произнесъл и по искането на „Софийска вода“ АД по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоначалното решение в частта за разноските, обосновано с твърдения, че при постановяването му съдът не е намалил присъдените в полза на ищците разноски съобразно отхвърлената част от исковете, нито е присъдил в полза на ответника сторените от него разноски пропорционално, както и че неправилно е бил определен размерът на държавната такса. СРС е намерил за недопустимо и е оставил без разглеждане искането относно присъдените държавни такси и искането за присъждане на разноски в полза на ответника за отхвърлената част от исковете поради наличието на произнасяне в решението по разноските на всички страни и липсата на списък по чл. 80 ГПК, а искането относно присъдените в тежест на ответника разноски на ищците е оставил без уважение. С обжалваното пред настоящия състав определение № 7484/14.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 2447/2025 г. Софийски градски съд е потвърдил допълнителното решение на СРС в частта, имаща характер на определение, с която искането на „Софийска вода“ АД по чл. 248, ал. 1 ГПК е било оставено без разглеждане. В останалата част актът на СРС за разноските не е бил предмет на въззивна проверка, съответно е влязъл в сила поради необжалването му. За да постанови този резултат, въззивният съд е споделил извода на СРС, че в решението е било налице произнасяне по всички искания на страните за присъждане на разноски, включително и по това на ответника, тъй като в мотивите е прието, че такива не му се следват, поради което е приел, че не е налице непълнота на съдебното решение и молбата на „Софийска вода“ АД не може да се приеме като такава за допълване. Затова, предвид липсата на представен по гр. д. № 66352/2019 г. на СРС от страната списък по чл. 80 ГПК и конкретно направено искане по размер за присъждане на разноски, СГС е достигнал до извод, че тя е лишена от правото да иска изменение на решението в частта му за разноските. Освен това, във връзка с направено от частния жалбоподател оплакване, че съгласно чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. за производствата пред съд по този закон не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда, поради което те не следва да бъдат възлагани в негова тежест, въззивният съд е изложил допълнителни мотиви, че разпоредбата се отнася до освобождаване на ищците от заплащане на такси и разноски, но не дерогира действието на чл. 78, ал. 6 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания предполага формулирането от касатора-частен жалбоподател на правен въпрос, който е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите правни изводи на съда, и по отношение на който е осъществено някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда правния въпрос от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира (в този смисъл е и тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК настоящият състав намира, че липсва вероятност обжалваното въззивно определение да е нищожно или недопустимо - постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната му власт; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането ѝ. В частта, с която СГС е потвърдил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане такива в полза на ответника за отхвърлената част от исковете, въззивното определение не страда от особено тежко нарушение, обуславящо очевидната му неправилност. Напротив, предвид констатацията на СГС, че с решението, чието изменение се иска СРС се е произнесъл по искането на ответника да му бъдат присъдени сторените от него разноски в производството, въззивното определение в тази част е изцяло съобразено с тълкувателните постановки на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГКТ на ВКС, съгласно които непредставянето на списък по чл. 80 ГПК води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради което това искане е недопустимо. В тази част не е налице и поддържаното от частния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсата на поставен от касатора въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че аргументите на касатора-частен жалбоподател за приложението на чл. 78, ал. 1 ГПК са свързани с основателността на искането по чл. 248 ГПК, а не с неговата допустимост, поради което не са предмет на настоящата проверка, ограничена единствено до въпроса за наличието или липсата на процесуалните условия за съществуване и надлежно упражняване на правото на страната да иска изменение на решението в частта за разноските. В съответствие с правомощията си като въззивен съд, сезиран с частна жалба срещу акт, с който се прегражда развитието на производството по чл. 248 ГПК, СГС също не е излагал мотиви по същество в тази част. Не така е обаче в частта, с която СГС е потвърдил извода на СРС за недопустимост на искането на „Софийска вода“ АД по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта относно присъдените държавни такси, където въззивният съд е надхвърлил дължимата в процеса относно процеса проверка, като допълнително е изложил мотиви по същество за неговата неоснователност, приемайки, че разпоредбата на чл. 75, ал. 5 ЗЗДискр. не дерогира правилото на чл. 78, ал. 6 ГПК. Ето защо в тази част въззивното определение страда от особено тежък порок, установим пряко от съдържанието на въззивния акт и обуславящ частичното му допускане до касационно обжалване, на основание чл. чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, поради очевидна неправилност. Поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не следва да се обсъжда другото поддържано основание за достъп до касационно обжалване - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивното определение в тази му част е неправилно. Молителят „Софийска вода“ АД е представил списък с разноски едва с писмената си защита, т.е. след изтичане на процесуалния срок, уреден в чл. 80, изр. 1 ГПК, задължаващ страната, която е поискала присъждане на разноски, да представи на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. Представянето на списък по чл. 80 ГПК е предвидено в чл. 80, изр. 2 ГПК като положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за надлежното упражняване на правото на страната да иска изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК (т. 9 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГКТ на ВКС). Разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК обаче не следва да бъде прилагана буквално във всички случаи на направено искане по чл. 248 ГПК. Предназначението на списъка по чл. 80 ГПК е да информира съда и насрещната страна за вида и за размера на претендираните разноски, за да бъдат те съобразени при разпределяне на отговорността за разноски по чл. 78 ГПК и насрещната страна да се защити срещу искането за присъждането им, като оспори основанието за тяхната дължимост или техния размер. Настъпването на неблагоприятните последици по чл. 80, изр. 2 ГПК се отнася до хипотезата, при която страната, която не е представила списък на разноските, иска от съда да измени решението си по отношение на присъдените в нейна полза разноски поради несъгласие с изчисляването на размера им или по съображения, че съдът е пропуснал да вземе предвид извършени по делото разноски (така определение № 583 от 20.07.2021 г. по к. ч. гр. д. № 2130/2021 г. на ВКС, III г.о. и цитираните в него актове на ВКС, определение № 416/20.06.2019 г. по т.д. 1124/19 г., ВКС, II т.о., определение № 325/29.05.2014 г. по т.д. 1250/14 г., ВКС, II т.о.). С оглед така формираната практика следва изводът, че нормата на чл. 80, изр. 2 ГПК съдържа ограничение, което се отнася само за страната, която иска да й се присъдят или увеличат присъдените разноски, които тя е направила- само тогава тя не може да иска изменение на решението в частта за разноските. Представянето на списък по чл. 80 ГПК е ирелевантно за упражняване на правото по чл. 248, ал. 1 ГПК на страната да поиска от съда да измени решението си в частта за разноските, които е осъдена да заплати на насрещната страна или в полза на съда, ако счита същите за неправилно определени. Този извод е подкрепен и в определение № 225/06.06.2012 г. по ч.гр.д. № 197/2012 г. на ВКС, II г.о., където е разяснено, че правото да се иска изменение на решението в частта за разноските, касаещо ревизиране на становището на съда по възлагане на държавна такса в полза на съда, не зависи от представянето на списък на разноските. Предвид изложеното следва да се приеме, че непредставянето на списък по чл. 80 ГПК в случая не е основание да се отрече правото на „Софийска вода“ АД, като ответник в исковото производство, да иска изменение по реда на чл. 248 ГПК на първоинстанционното решение в частта, с която в негова тежест, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, е възложена отговорността за държавна такса. Държавната такса не е разход сторен от него, който да може да включи в списъка му на разноски. Ето защо, като е потвърдил извода на СРС за недопустимост на производството по чл. 248 ГПК в тази част, СГС е нарушил закона и е постановил неправилно определение. Същото следва да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния Софийски районен съд за произнасяне по искането на „Софийска вода“ АД за изменение на решението в частта му относно присъдените в негова тежест разноски за държавна такса. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.: