Определение № 4689 от 02.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2171/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на МБАЛ“Сердика“ЕООД срещу решение №.113/28.01.26 по г.д.№.1398/23 на АС София, 10с., с което е потвърдено решение №.260297/15.02.23 по г.д.№.2366/21 на СГС за осъждане на касатора да плати на основание чл.49 ЗЗД 120 000лв. с равностойност в евро 61355,82 евро обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30.10.18 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Т. К. И.-Т. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания съдебен акт е прието от фактическа страна, че първоинстанционният съд е анализирал внимателно събраните доказателства и е изложил мотиви, които въззивният възприема изцяло и постановявайки решение си препраща към тях на основание чл.272 ГПК, като същевременно АС София е формулирал и собствени такива във връзка с релевантните факти, събраните доказателства и правната им преценка. Проследени са хронологично събитията във връзка с осъществената от служители на ответната болница операция и лечение на ищцата и събраните в тази връзка доказателства, вкл. съдебно-медицински експертизи /приети пред първата инстанция и комплексна такава пред въззива/ и свидетелски показания. Посочено е, че: На 28.10.18 Т.К. е била прегледана от лекар в УМБАЛ „Александровска болница“ЕАД във връзка с оплаквания за болка /коликообразна, засилваща се веднага след прием на храна и частично повлияваща се от спазмолитици/ в лявата долна част на корема, датираща от две седмици, засилила се в последната, чести позиви за уриниране с малко отделена урина и диарични изхождания - и била насочена от него за преглед от акушер-гинеколог; на 28.10.18 била прегледана от такъв в СБАЛАГ „Майчин дом“ЕАД, който при направеното ултразвуково изследване установил кистозна формация на левия яйчник с размери три на четири сантиметра и насочил ищцата за планова хоспитализация с резултати от кръвни изследвания и туморни маркери; на 29.10.18 тя била прегледана от лекар-гинеколог в ответната МБАЛ „Сердика“ ЕООД, като в амбулаторния й лист е записана основна диагноза „доброкачествено новообразувание на яйчника“, терапия: „състоянието налага спешна хоспитализация“; направени са туморни маркери СА-125 и HE4, които са най-често използваните такива за установяване дали една киста е доброкачествена или злокачествена; данните от кръвните изследвания са сочили наличие на възпалителен процес, а симптомите (болки, нарушения при микация и дефекация са белези на дразнене на коремната стена) отговарят на усложнение при овариална киста – руптура или усукване /този вид кисти се оперират, когато настъпят усложнения или нараснат, като при разкъсване, кръвоизлив и възпаление лечението следва да е хирургично; в разглежданата хипотеза е имало данни за такова усложнение, което подлежи на хирургично лечение, като в този случай операцията се извършва от акушер-гинеколог/. На 30.10.18 ищцата е била оперирана под обща анестезия, като в съставения оперативен протокол е записано, че: „по време на операцията е установена туморна формация, изхождаща от чревен тракт интимно сраснала с предна коремна стена в областта на пикочния мехур; отстранен е левият яйчник и част от лявата маточна тръба и формация, състояща се от чревни бримки, прираснали към задната страна на пикочния мехур; левият аднекс (общо наименование на яйчниците, маточните тръби и свързаните с тях лигаменти)“; извикан за консултация хирург - д-р И. Б., взел решение за резекция на чревната формация; извършена била „резекция на дебело чревно-тънкочревната туморна формация“, която била изпратена за хистологично изследване, пасажът бил възстановен чрез термино-терминални анастомози на един етаж, поставени били два коремни дрена-първия в Cavum Douglassi, а втория по хода на левия колатерал, коремната стена била възстановена в обратен ред на три етажа послойно, кожата била зашита с единични шевове, направена била стерилна превръзка и бил оставен фолиев балон катетър, от който изтичала бистра урина; оперативният протокол е подписан само от оператора-д-р В. Л. Г., който е със специалност акушер-гинеколог /посоченият за втори оператор д-р И. Б. не е подписал протокола, като съдът не е кредитирал показанията на свидетеля доктор Г., че хирургът доктор Б. е продължил операцията в частта, касаеща неговата специалност, и е съединил разрезите, а свидетелят е асистирал/. Денонощие след първата операция започнало изтичане от единия дрен на чревно съдържание и ищцата изпаднала в тежко състояние с картина на дифузен перотонит. На 01.11.18 била приета по спешност в V-та МБАЛ София „Княгина Клементина“ЕАД, Първо хирургично отделение /л.521/. Проведените изследвания установили наличие на течност в коремната кухина и картина на остър хирургичен корем, същият ден е била извършена операция, като след отваряне на коремната кухина е евакуиран около 1000мл. гнойно – фекулентен екстравазат от малкия таз и коремната кухина, вкл. и от субдиафрагмалното пространство в дясно–дифузен фибринозно гнойно фекулентен перитонит. В издадената епикриза е записано, че при предходната операция, проведена на 30.10.18, чревният пасаж е конструиран неправилно и нефизиологично, по начин, несъответстващ на приложения оперативен протокол от 30.10.18, създаващ условия за нарушаване на чревната проходимост-ректумът е бил прекъснат и затворен неправилно при наличие на възпаление, което е създало технически трудности при бъдещо възстановяване на чревния пасаж, в резултат на което чревното съдържимо в дебелото черво се отвеждало обратно по дебелото черво до задънен тънко-чревен участък, което застрашавало живота. При втората операция е извършена деконструкция и нова реконструкция на чревния пасаж; сигмата е изведена като анус претер; поради тежкия перитонит коремът е затворен с лапаростома, която е отстранена след седмица; операцията била животоспасяваща и коригираща предходната. Хирургът, който е в трудовоправни отношения с ответника, при задънване на ректума на глухо, задължително е следвало да направи колостома, т.е. извеждане на дебелото черво през предна коремна стена, за да се излива чревното съдържимо там, а такова не е описано. Анастомозиране на проксимален край на илиум със сигма, т.е. край с край, представлява грешка в създаване на пасаж, което нарушава изцяло пасажа и води до връщане на чревното съдържимо – както е описано при втората операция; в оперативния протокол от същата е отразено, че е открита само една анастомоза - термино-терминална анастомоза между проксимален край на илиум и сигма; такава анастомоза (между терминален илиум и игма) не е описана в протокола от първата операция. На 07.01.19 ищцата повторно е приета в V-та МБАЛ София ЕАД за извършване на планова операция - реституция на чревния пасаж. На 14.01.19 е извършена операцията (трета поред), по време на която е установена пълна регресия на възпалителния процес в коремната кухина и малкия таз, деконструирана е изведената при предходната операция колостома (изкуствено създаден отвор на коремната стена, през който се извежда част от дебелото черво (колон), така че да формира стома (траен отвор), през която чревното съдържимо напуска тялото и се излива в торбичка; либерализиран е проксималният отдел на ректума като е оперирана плътно срастналата към предната му стена матка; направена е хистеректомия (отстраняване на матката) с дясна аднестектомия (остраняване на десен яйчник и маточна тръба). Възстановяването след операцията е било нормално. На 29.01.19г. при инфилтрационна анестезия е извършена оперативна интервенция поради настъпило зачервяване в долния полюс на оперативната рана и в областта на коремната стена в ляво, където е била извадена колостомата, взета е микробиология, направен е лаваж и дренаж. На база заключенията на вещите лица, в това число извършили комплексната експертиза във въззивното производство, е прието, че: при оплакванията на ищцата, сочещи за изразен възпалителен процес в корема, е следвало тя да бъде приета в хирургично отделение по спешност и водещият оператор да е хирург; при първата операция, извършена от лекари на ответника, са били отстранени левия яйчник с лявата тръба и част от тънко черво „илеум“ с част от дебело черво „сигма“ /описани в оперативния протокол като туморна формация, изхождаща от чревен тракт интимно сраснала с предна коремна стена в областта на пикочния мехур/, като отстраненият обем от органи е бил съобразен с обективното здравословно състояние на пациентката; неправилно, обаче, е бил възстановен чревния пасаж - защото чревно съдържимото от тънкото черво се е вливало в долната част на дебелото черво, което е било задънено дистално и единствената посока на пасажа е да продължи в обратната на нормалната и няма да може да се изведе извън тялото - след резекцията на сигмовидното черво, дисталната/долната част на ректума е затворена „на глухо“; причината за влошаването на здравословно състояние на ищцата е неправилно конструирания чревен пасаж, инсуфициенцията на термино – терминалната илео-сигмо анастомоза и последвалия фибризно-гноен перитонит. При втората, животоспасяващата операция, е установена и описана в оперативния протокол „илеотранзверно“ поставена анастомоза, която означава свързване на долната част на тънкото черво с напречната част на дебелото черво, която не е описана в първия оперативен протокол; поставената анастомоза на 30.10.18 не дава излаз на фецес извън тялото; извършената реконструкция на чревния пасаж при първата операция във всички случаи води до перитонит и сепсис, а при ненавременно лечение - до смърт. При втората операция е установено наличието на 1 литър течност гнойно фекулентен ексравазат в малкия таз, коремната кухина, което означава дифузен гнойно - фекулентен перитонит; перитонитът е остро възпалително заболяване на обвивката на коремните органи и вътрешната част на коремната стена и при отсъствие на незабавна лекарска помощ води до смърт. Перитонитът е дифузен, защото е обхванал два етажа от коремната кухина, като в медицинските документи при приемането на ищцата в здравното заведение на ответника няма данни за перитонит. Ако хирургът при първата операция е бил конструирал чревния пасаж правилно, е нямало да има последващите две операции на 01.11.18 и на 14.01.19. С третата операция е възстановена нормалната проходимост на чревния пасаж, като се е наложило да бъде премахната матката, с описани в оперативния протокол анатомични промени, както и наличие на тънкостенна киста с бистро съдържимо на десния яйчник и дясната тръба. Първата операция, извършена от лекари в трудови правоотношения с ответника, е отключила причинната връзка за извършване на последвалите две операции и тоталната загуба на детеродни органи. След операцията в V МБАЛ София ЕАД ищцата е била като „лежащ скелет с лекарства, с абокати, с торбички, нещо страшно“, не е можела да говори, нито да се храни; след всички операции е била много отслабнала и не е имала сили за обичайните си активности, не е можела да се храни, тъй като веднага трябва да ходи до тоалетната и това състояние продължава вече три години; заради честото ползване на тоалетната почти година ищцата не е излизала от дома си; променила е и начина си на живот – преди операциите обичала да танцува, участвала в танцова група, пеела е, а след операциите няма желание за тези активности /св.Н.Л., св.Ц.П./. От правна страна е прието, че доколкото вредите, чието обезщетяване са търси, са вследствие на първата операция, извършена на 30.10.18 от лекари, които са в трудови правоотношения с ответника - здравно заведение, приложение следва да намерят разпоредбите на чл.79 и чл.80 от Закона за здравето /ЗЗ/, съгласно които медицинската помощ в Република България се осъществява чрез прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии, като качеството на медицинската помощ се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6 ал.1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл.5 т.4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална практика. Според чл.81 ЗЗ всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ, като правото на медицинска помощ се осъществява при прилагане на посочените от законодателя принципи, сред които е закрепения в ал.2 т.1 принцип на „своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ“. В случая от доказателствата по делото е установено, че ищцата е имала оплаквания, които по своето естество са били смесени – гинекологични и такива, сочещи за възпалителен процес на чревния тракт. Вместо да бъде приета за лечение в хирургично отделение и да й се извърши операция от водещ лекар коремен хирург, тя е била оперирана от лекар гинеколог, който впоследствие твърди, че е разширил екипа с коремен хирург, и са извършени голям обем разрези на чревния тракт, които не са били първоначално планирани. Последвалата разрезите реконструкция на чревния тракт е противна на нормалната човешката физиология, на медицинската наука и практика, методи, технологии и медицински стандарти. Животозастрашаващите последици от първата операция е следвало да се отстраняват с втората /животоспасяващата/ операция и с третата операция, при която е върната нормалната проходимост на чревния тракт, но със загубата на детеродните органи, за да се избегнат други, следващи по време здравословни проблеми, чието лечение е пак оперативно. При тези обстоятелства е формиран извод, че поведението на лекарите, които са в трудовоправни отношения с ответника и на които той е възложил извършването на първата операция, е в противоречие с обявените в Закона за здравето принципи, при които се осъществява медицинска помощ, на медицинската наука и практика. Ищцата е претърпяла неимуществени вреди в причинна връзка с противоправното поведение на лекарите, извършили първата операция в ответното болнично заведение. Вредите са причинени виновно, тъй като законът е установил презумция за виновност, която ответникът не е оборил. Главният иск с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД е доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, следва да бъде определен по справедливост /чл.52 ЗЗД/. Съобразявайки критериите на съдебната практика за справедливост с установените в ППВС №.4/23.12.68, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на ищцата, общественото й положение, претърпените болки и страдания от трите операции и възстановителните периоди след тях, с необратимо загубените детеродни органи и настъпилата детеродна неспособност, обществено - икономическите условия в страната през 2018г., въззивната инстанция е намерила, че дължимото обезщетение възлиза на 120 000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.„Препращането към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, когато двете инстанции са достигнали до противоречиви правни изводи за обстоятелствата и фактите, които сочат като критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“ /ППВС №.1/53, ППВС 4/68, реш.№.98 по г.д.№.3871/16, ІІІ ГО, реш.№.221/7.11.19 по г.д.№.1148/19, ІV ГО, реш.№.138/20.12.18 по г.д.№.4169/17, ІІІ ГО/; 2. „Има ли задължение въззивният съд да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства, да обсъди и прецени заключението на вещите лица в съвкупност с всички събрани доказателства и на тази база да обоснове крайните си изводи за липса или наличие на вреди, причинени от неправомерно поведение при оказване на медицинска помощ?“; 3. „Има ли задължение съда да обсъди всички доказателства във взаимната им връзка, при експертните заключения да посочи дали ги приема или не, когато по еднакви задачи и доказателствен материал те са противоречиви, да ги обсъди във връзка с останалите доказателства и експертни заключения по отделен медицински въпрос, върху отделни части от доказателствения материал?“; 4. „При формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка между установеното неправомерно поведение и конкретно причинените вреди, съдът следва ли да прецени всички ангажирани по делото доказателства, дължи ли произнасяне – кои от тези факти, респективно връзките между тях приема, вкл. и когато са свързани с дадените от експертиза отговори, с предмет на специални /в случая/ медицински знания?“ /реш.№.163/3.02.21 по г.д.№.123/ 20, реш.№.113/28.02.11 по г.д.№.1062/10, ІV ГО, реш.№.108/ 16.05.11 по г.д.№.1814/09, ІV ГО, реш.№.142/20.06.17 по г.д.№.4807/18, ІІІ ГО, реш. №.108/16.05.11 по г.д.№.1814/09, ІV ГО/; 5. „Какви критерии следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и да намери „справедливия еквивалент“ на същите? Дали изводите на въззивния съд при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне размера на обезщетението са направени в противоречие с практиката на ВКС?“ /ППВС 4/68, реш.№.654/3.11.25 по г.д.№.3059/24, реш.№.10/8.02.18 по г.д.№.1600/17, ІІІ ГО, реш.№.185/26.03.25 по г.д.№.921/24, І ГО, реш. №.50114/19.06.23 по г.д.№.4567/21, І ГО, реш.№.141/2.03.26 по г.д.№.4889/ 23, ІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; дори предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагане на свои мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи; това задължение произтича от характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща; фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл.236 ал.2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. АС София не се е отклонил от така установената практика. Доколкото във въззивното решение е налице препращане на основание чл.272 ГПК, това е направено във връзка с фактическата страна на спора. Същевременно апелативният съд е изложил и собствени мотиви относно фактическата и правната му страна - проследявайки хронологията на събитията и промяната в състоянието на ищцата, кредитирайки заключението на комплексната експертиза, приета от него по искане на болницата предвид оплакванията й, вкл. свързани с твърдяни противоречия в приетите от първоинстанционния съд заключения на вещи лица, и изследвайки предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД. Налице са изрични и ясни съображения в тази връзка. Именно приемайки, че макар констатираните оплаквания на ищцата /гинекологични и такива, сочещи за възпалителен процес на чревния тракт/ да са налагали приемането й в хирургично отделение и извършване на операция от водещ лекар коремен хирург, тя е била оперирана от лекар гинеколог /който впоследствие твърди, че е разширил екипа с коремен хирург/, като са били извършени голям обем разрези на чревния тракт, които не са били първоначално планирани, че последвалата разрезите реконструкция на чревния тракт е противна на нормалната човешката физиология, на медицинската наука и практика, методи, технологии и медицински стандарти, че настъпилите животозастрашаващите последици от първата операция - предвид извършването й в нарушение на медицинските стандарти, е следвало да се отстраняват с втора, животоспасяваща операция, и с трета операция за възстановяване на нормалния чревен пасаж, но със загубата на детеродните органи, за да се избегнат други, следващи по време здравословни проблеми, чието лечение е пак оперативно - и отчитайки вида и характера на търпяните страдания, в това число актуалното състояние, въззивният съд е приел, че размера на полагащото се обезщетение възлиза на 120 000лв. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Втори, трети и четвърти въпроси са свързани със задължението на съда да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства. Безспорно съгласно трайната практика на ВКС, в това число цитираната, съобразно правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните по предвидения в ГПК ред доказателства в двете съдебни инстанции; съдът е длъжен да изложи мотиви въз основа на кои доказателства и защо намира определени факти за установени, а други за неосъществили се; заключението на вещото лице, както всяко друго доказателствено средство, също трябва да бъде обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото, а не изолирано; съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещо лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него - чл.202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му; независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата; във всички случаи съдът не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано – без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото, вкл. без необходимата надлежна обосновка в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила ползването на експертно заключение. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Извършена е съвкупна преценка на събраните доказателства, в това число писмените /въз основа на които са работили и вещите лице/, свидетелските показания, подробните заключения на изготвените експертизи. Съдът ги е съобразил – вкл. изслушаната от него комплексна експертиза, която е кредитирал, посочил е въз основа на тях какви изводи прави и съответно защо намира, че е налице противоправно поведение на служителите на ответника, респективно кои вреди са в причинно-следствена връзка с него и какъв е размера на дължимото обезщетение. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, в това число цитираната във връзка с петия въпрос, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост; неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда; справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; понятието справедливост не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; размерът му според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск-характер и степен на уреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и интензитет на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), допълнително влошаване на здравословното състояние, осакатявания, загрозяване, ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие, възраст, социално и обществено положение на увредения, обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съобразила е вида и характера на причинените увреждания, броя и сложността на претърпените интервенции, възрастта на ищцата, вида, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания – физически и психически, предвид няколкото операции, възстановителния период и последиците им, болничния престой, допълнителните неудобства от първоначалното следоперативно състояние и последващите, в това число и понастоящем, неудобства поради невъзможността да се задържа храна и необходимостта от близост до тоалетна след хранене, промяната в начина на живот и качеството му, трайните последици за здравето, в това число за физическото състояние и репродуктивните способности, социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,