Определение № 11157 от 18.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9267/2024 г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК). Образувано е по частна жалба от Н. С. С., гражданин на Русия, подадена чрез пълномощник адв. Х. Василев, срещу Определение № 5438/16.05.2024г., постановено по адм.д.№ 4449/2024г. по описа на Административен съд – София град. В частната жалба се поддържа неправилност на определението. Иска се отмяната му и връщане на делото на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Ответникът по частната жалба – ръководителят на Генералното консулство на Република България в Санкт Петербург, Русия, чрез МВнР, не изразява становище по нея. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява частната жалба като подадена в срока по чл.230, ал.1 АПК, от страна по делото, за която подлежащото на обжалване определение е неблагоприятно, поради което е допустима. По основателността й приема следното: Производството пред административния съд е образувано по жалба на Н. С. против Отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „Д“, издаден на 21.03.2024г. от генерал-лейтенант А. Антонов, д-р, ръководител на Генералното консулство на Република България в Санкт Петербург, Русия. С определението, което е предмет на частната жалба, административният съд е оставил без разглеждане жалбата на Н. С. и е прекратил производството по адм.д.№ 4449/24г. по описа на АССГ. За да постанови този резултат, съдът е приел, че съгласно чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съдът е посочил, че в жалбата са посочени като нарушени чл.14 и 17 от ЕКПЧ, но действителни основания и аргументи за нарушение на ЕКПЧ, не били изложени. Съдът е посочил също така, че жалбоподателят бил представител по пълномощие на търговско представителство, регистрирано в БТПП, наред с други лица, търговски представители на фирма в България, но не сочи в тази връзка, някакво нарушение на правата, регламентирани в ЕКПЧ. Формалното посочване на разпоредби по ЕКПЧ, съдът е възприел като недостатъчно. Преценил е, че по никакъв начин не се засягат пряко и лично права на жалбоподателя. Доводът за търговско представителство не съответствал на нито едно от изброените в чл.2 до чл.18 основни права и свободи по Конвенцията. Съдът се е позовал и на съдебна практика на Върховния административен съд. Съдът е посочил също така, че разпоредбата на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ била приложима и относима само за лица, граждани на държави, които са членове на Съвета на Европа и в този смисъл имат защитени права по ЕКПЧ. Било безспорно, че жалбоподателят е руски гражданин, а Русия към датата на издаване на оспорения акт и към датата на депозиране на жалбата е с прекратено членство и не е държава-членка. Върховният административен съд в настоящия състав преценява определението като неправилно. Съдът неправилно е приложил материалния закон – чл.10а, ал.4 ЗЧРБ. За допустимостта на жалбата срещу отказ на виза за дългосрочно пребиваване, вид “D”, законодателят изисква засегнатото лице да твърди засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В конкретния случай в жалбата до съда се твърди, че правата на засегнатото лице са накърнени спрямо забраните в чл.14 и чл.17 от Конвенцията. Член 14 от ЕКПЧ разпорежда: " Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основано по- специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак." Член 17 от ЕКПЧ разпорежда: " Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или актове, имащи за цел потъпкването на правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията." Видно от съдържанието на чл.14 ЕКПЧ е, че разпоредбата не предоставя самостоятелно право. Тази разпоредба е насочена срещу проявена дискриминация във връзка с правата и свободите, гарантирани от Конвенцията. В жалбата до административния съд, жалбоподателят не сочи проявеното от органа дискриминационно отношение, срещу което е насочено оплакването, във връзка с кое от гарантираните права и свободи по Конвенцията е свързано. Член 17 от Конвенцията също няма самостоятелен характер. Нарушението на тази разпоредба също е свързано с някое/някои от правата и свободите, гарантирани от ЕКПЧ. В жалбата до административния съд не се сочи ясно и конкретно, кое от правата и/или свободите по конвенцията е ограничено от обжалвания отказ в по-голяма степен от необходимото. Следователно, към момента на подаването й, и към момента на постановяване на обжалваното определение жалбата е била нередовна, тъй като не е изпълнено императивното изискване на чл.150, т.6 АПК във връзка с чл. 10а, ал.4 ЗЧРБ, да се посочи във връзка с кои от основните права и/или свободи, визирани в ЕКПЧ спрямо жалбоподателя е проавена дискриминация и злоупотреба с право. След като е налице позоваване на нарушени забрани в ЕКПЧ от жалбоподателя, съдът е следвало, преди да се произнесе, да изиска от него уточнението, посочено в предходното изречение. Неправилен е изводът на съда, че разпоредбата на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ е приложима и относима за лица, граждани на държави – които са членове на Съвета на Европа, имащи защитени право по ЕКПЧ, поради което не е приложима за жалбоподателя, който е гражданин на Русия, която е с прекратено членство и не е държава-членка. Административният съд неправилно е тълкувал и приложил закона - чл.10а, ал.4 ЗЧРБ, както и ЕКПЧ. Съгласно чл.1 от ЕКПЧ, Конвенцията се прилага спрямо всяко лице под юрисдикцията на договарящите държави. Според практиката на Съда по правата на човека допускането на чужденци на териториите на договарящите държави е в сферата на националното законодателство и националната политика, при условие, че се спазват правата и свободите, които са гарантирани от Конвенцията. Тази е и логиката, и смисълът на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ, макар законодателят да е използвал законодателна техника, отнасяща се към допустимостта на съдебното оспорване на отказите за визи вид “D”. За приложението на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ е без значение гражданството на лицето, кандидатстващо за виза, както и обстоятелството, държавата, чийто гражданин е то, дали е страна по ЕКПЧ. Същественото е, компетентните национални органи при издаване на откази за издаване на визи от вида на посочената в разпоредбата, да спазват разпоредбите на ЕКПЧ и да ги прилагат в съдържанието им, установено в практиката на ЕСПЧ. По изложените съображения, обжалваното определение следва да се отмени, а вместо това делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. При връщане на делото, съдът следва да предостави възможност на жалбоподателя да конкретизира правата и/или свободите по ЕКПЧ, които счита, че са му нарушени с издадения отказ, чрез твърдяното от него дискриминационно отношение и злоупотреба с правомощия от страна на административния орган. Едва при евентуално неизпълнение на указанията на съда, жалбата следва да се остави без разглеждане като неотговаряща на изискването за допустимостта й по чл.10а, ал.4 ЗЧРБ. Воден от горното и на осн. чл.236 вр. с чл.222, ал.1 АПК, Върховният административен съд