Определение № 1166 от 06.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 353/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ЗК „Б. и.”, АД, София, ЕИК[ЕИК], представлявано от Р. И. Я. и К. М. чрез адв. Д. А. Р. срещу въззивно решение от 02.12.2011 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 6232/2011 г. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна Г. Г. Г. чрез адв. Б. Б. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Представя копия от съдебни решения, на които се позовава. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Г. Г. Г. е предявил иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД против ЗК „Б. имоти”, АД, София за сумата 9000 лв. договорна неустойка, уговорена при неизпълнение по договор от 10.07.2006 г. Искът е уважен. Съдът установил, че между насрещните страни има сключен наемен договор от 10.07.2006 г., по който Г. Г. отдал под наем на акционерното дружество свой имот за сумата от 1 500 евро на месец за срок от пет години. В договора е уговорена неустойка от 6 наемни вноски, която се дължи от наемателя, ако прекрати договора преди изтичане на уговорения срок. Установено е още, че на 01.09.2009 г. акционерното дружество е уведомило наемодателя, че няма интерес от продължаване на наемните отношения и желае тяхното прекратяване. Г. е изразил несъгласие и е предупредил наемателя, че ако прекрати едностранно договора, дължи уговорената по него неустойка. Имотът е върнат на Г. от дружеството на 02.10.2009 г. Пред въззивната инстанция спорен е бил само въпроса дали размера на договорната неустойка е прекомерен, съответно каква сума трябва да заплати наемателя, прекратил едностранно и предсрочно договорното отношение. Изложени са съображения, че неустойката, освен обезщетителна функция има характер и на санкция, която да мотивира страните да изпълнят поетите от тях задължения. Посочено е, че правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД следва да се прилага след преценка за всеки конкретен случай. Намаляването в размера на уговорената неустойка трябва да става с оглед съотношението спрямо претърпените вреди, но също така, договорната неустойка не следва да се свежда единствено до размера на доказаните реално претърпени вреди. Съдът се е ръководил от това какво е превишението на уговорената в договора неустойка спрямо установената по делото вреда, причинена на наемодателя; съотношението й с цената на договора; абсолютния й размер; обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. Като е съобразил тези критерии при установените по делото факти, съдът достигнал до извода, че размера на уговорената неустойка не е прекомерен и поради това, няма основание да прилага правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. В изложението към касационната жаба са повдигнати следните въпроси: допустимо ли е намаляване поради прекомерност на уговорената между страните неустойка, на осн. чл. 92, ал. 2 ЗЗД и какъв е критерия за нейното намаляване. Поддържа се противоречива съдебна практика, формирана с Р-302-2009-ІV ГО по гр.д.514/2009 г.; Решение от 25.02.2011 г. по гр.д № 1216/2010 г. на ОС-Плевен, Р-183-2009-АС ВТ по т.д. № 418/2009 г. Р-226-2009-САС по гр.д. № 1996/2007 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следва да се посочи, че приложените въззивни решения подлежат на касационно обжалване, а липсват доказателства, че са влезли в сила. Следователно, те не могат да се обсъждат като съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както е изрично разяснено в ТР-1-2009-ОСГТК ВКС. Независимо от това, в тези решения, както и в мотивите на касационния съдебен акт по гр.д. № 514/2009 г. на ВКС ІV ГО е прието, че размера на уговорена неустойка може да бъде намален, щом има възражение от страна по сделката, когато е прекомерен, на осн. чл. 92, ал. 2 ЗЗД, както и, че изводът за „прекомерност” се прави с оглед спецификите при всеки отделен случай. Размерът на действително претърпените вреди е критерий, но един от всички при преценката на съда и дори в случаи на намаляване на неустойката, размерът й не е равен на реалната вреда. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Съдът не е отрекъл възможността да приложи чл. 92, ал. 2 ЗЗД, като е стигнал до извод, че уговорената неустойка не е прекомерна, преценявайки относимите в случая обстоятелства. Не е налице и евентуално поддържаната хипотеза за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма съмнение в практиката, че договорената неустойка може да бъде намалявана поради прекомерност, както изрично е разпоредено в чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Така е прието и от въззивния състав по делото. Относно критериите, при които е възможно намаляване на уговорената между страните неустойка за неизпълнение, е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК и тя е също съобразена в обжалваното решение. /Р-65-2009-ІІ ТО ВКС по т.д. № 589/2008 г., Р-88-2010-І ТО ВКС по т.д. № 911/2009 г. и Р-107-2010-ІІ ТО по т.д. № 818/2009 г./ В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. К. следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1200 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът