Определение № 566 от 06.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 12/2010 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „У.” Е. чрез юрисконсулт Н. С. срещу решение № 88/22.07.2009 г. на Бургаски окръжен съд /БОС/ по в.гр.д. № 712/2008 г., с което е потвърдено уважително решение на Несебърски районен съд /НРС/ по отрицателни установителни искове за собственост, предявени от „П. Д.” ЕООД срещу касатора. Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност на решението на Б., а като основания за допускане на касационното обжалване - хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Ответникът по жалбата – „П. Д.” ЕООД оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор. ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, участник в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване по касационната жалба срещу решението на Б., поради следните съображения: НРС е сезиран с отрицателни установителни искове от „П. Д.” ЕООД срещу „Ученически отдих и спорт” Е. за признаване за установено, че ответникът не е собственик на недвижими имоти с пл. № 442, 443, 444, 445, 447, 448, 449 и 451, всички в квадрат 22 по плана на село Равда, община Н., за които ищецът се легитимира като собственик, въз основа на покупко-продажба с приложени към делото нотариални актове. НРС е уважил иска, а Б. е потвърдил решението му. Б. е приел, че искът е допустим и ищецът има правен интерес, тъй като „ явно ответникът оспорва претендираното от ищеца право и претендира правото, което ищецът отрич а. В прерогативите на ищеца е да прецени как най-добре би могъл да защити правото си – дали да иска установяване на своето право или да отрича претендираното от ответника право”. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос /т.І от изложението/, обусловил допустимостта на решението по спора е следният: Допустими ли са предявените отрицателни установителни искове и по-конкретно налице ли е у ищеца правен интерес от предявяването им. Касаторът поддържа, че в случая с отрицателните установителни искове се цели разместване на доказателствената тежест, като има противоречива съдебна практика, която цитира. Настоящият състав на ВКС счита, че по горепосочения въпрос са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото се касае до противоречива съдебна практика, приложена от касатора и проверка на допустимост на обжалваното решение, за което съдът следи служебно /така и т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС/. Не следва да се допуска касация на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която хипотеза в случая липсва - т.2 от ТР № 1/2010 г. на ОС на ГК и ТК на ВКС, нито по отношение на въпросите в т.ІІ – V в изложението на касатора, тъй като същите не са обусловили изхода на спора, а изложението за тях се изчерпва с доводи за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. На основание чл.18 ал.2 т.2 от ТДТСС по ГПК, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 908/деветстотин и осем/ лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, ВКС, ТК, първо отделение: