Определение № 1912 от 19.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 35/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на „ПИРС - Д“ ООД и „Архитектурно бюро - Михайлови“ ЕООД, чрез адв. Д. К., против Решение № 294 от 11.07.2024 г. по в. т. д. № 212/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение № 502 от 19.12.2023 г. по т. д. № 480/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, както и допълнително решение № 110 от 29.02.2024 г., постановено по същото дело. С посочените решения са отхвърлени предявените от настоящите касатори, в качеството им на съдружници в консорциум „Михайлови инженеринг“ ДЗЗД, искове против [община] за плащане на сумата от 120 482,09 лв. без ДДС, представляваща възнаграждение за допълнително изпълнени СМР от Консорциум „Михайлови инженеринг“ ДЗЗД по сключен между страните Договор № 207 от 13.08.2015 г. с предмет проектиране и строителство (инженеринг) на обект „Културен дом, подобект „Многофункционална зала и открита музейна експозиция I етап в УПИ X.- 1727, за обществено и делово обслужване, кв. 31, [населено място], [община]“; за заплащане на сумата от 36 716,51 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 30.06.2018 г. до сезиране на съда на 30.06.2021 г., включително и след тази дата до изплащане на сумата; както и заявените при условията на евентуалност искове за плащане на 120 482,09 лв. без ДДС, представляваща извършени от консорциума разходи за изпълнени, но неплатени СМР, в интерес на ответника, в негов имот, одобрени от него, вложени в строителството на горния обект, ведно с обезщетението за забавено плащане от 30 658,45 лв., представляващо законна лихва върху главницата за периода от 28.12.2018 г. до 30.06.2018 г., включително и от датата на сезиране на съда на 30.06.2021 г. до изплащане на сумата и за плащане на 120 482,09 лв. без ДДС главница, представляваща сума, с която консорциумът се е обеднил, а ответникът се е обогатил, в резултат на изпълнени, но неплатени СМР, вложени на горния обект на ответника, ведно с обезщетението за забавено плащане на главницата от 30 658,45 лв., представляващо законна лихва върху главницата за периода от 28.12.2018 г. до 30.06.2018 г., включително и от датата на сезиране на съда на 30.06.2021 г. до изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски. Оспорват се изводите на съда относно пълната неотменимост на договореното между страните, че цената включва всички разходи за изпълнение на строителството и не подлежи на корекция; приетото в тази връзка относно действителността на клаузата на чл.3, ал.3 от договора; както и приетото досежно предмета на договора. Твърди се необоснованост поради липса на мотиви при произнасянето по евентуалните искове.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, а именно:

1. „Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се променя действителната воля на страните ? Следва ли да се тълкуват всички уговорки между страните, в това число ясните и еднозначни такива, или на тълкуване по смисъла на чл. 20 ЗЗД подлежат само неясните и двусмислени уговорки ?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд, като втора инстанция по съществото на спора, да изложи в решението си собствени мотиви, отразяващи неговата решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, както и да обсъди в тях всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите и доказателствата, на които се основават ?“;

3. „Налице ли е валидно изменение на договор за изработка, сключен по реда на ЗОП (отм.), относно обема на възложената работа, при отсъствие на допълнително писмено споразумение между страните, както и дължи ли се възнаграждение на изпълнителя за допълнителни СМР, извън възложените му с договор, сключен по реда на ЗОП (отм.) ?“.

По поставените въпроси се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, съответно цитирана, като по третия въпрос се поддържа и допълнителната

предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, с аргумента, че изводите на въззивната инстанция противоречат на Решение на СЕС от 07.12.2023 г. по съединени дела С-441/22 и С-443/22.

Ответникът – [община], в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от „ПИРС - Д“ ООД и „Архитектурно бюро - Михайлови“ ЕООД, в качеството им на съдружници в Консорциум „Михайлови инженеринг“ ДЗЗД, срещу [община] главен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, във вр. с чл. 266 ЗЗД и евентуални искове по чл. 61, ал.1 вр. чл.62 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 120 482.09 лв. без ДДС, представляваща възнаграждение за допълнително изпълнени СМР, ведно с обезщетение за забава. С постановените по спора основно и допълнително решение претенциите са били отхвърлени.

За да достигне до идентичен с този на първоинстанционния съд правен извод за неоснователност на заявените искови претенции, Апелативен съд – Пловдив е установил, че страните не спорят по установения и от договора за възлагане на проектиране и строителство № 207 факт, че на 13.08.2015г. между Консорциум „Михайлови инженеринг“ ДЗЗД, в качеството му на изпълнител, и [община], в качеството й на възложител, е сключен договор за възлагане на обществена поръчка за проектиране и строителство (инженеринг) на обект „Ремонтно - възстановителни работи на културен дом“,подобект: „Многофункционална зала и открита музейна експозиция - I етап“; По силата на чл. 1, ал.2 от договора изпълнението следвало да бъде осъществено съгласно техническо задание, техническа спецификация, предложение за изпълнение на поръчката и ценова оферта, които са неразделна част от договора; Съгласно техническо задание и техническа спецификация, приложение № 1 към договора, предмет на същия е бил осигуряване на ефективно и качествено изпълнение на СМР, необходими за изпълнение на Ремонтно възстановителни работи по културен дом „Многофункционална зала и открита музейна експозиция“ [населено място], като първият етап е включвал част от първия етаж, посочен веднъж с площ от 750 кв.м., а след това с площ от около 750 кв. м. и помещения - зрителна зала за 300 места, фоайе, санитарни възли, временен покрив; Изрично при описание на възложеното строителство било посочено, че сградата се състои от два етажа, без изба и дървена покривна конструкция; В т.8 от техническото задание и техническата спецификация било посочено, че изпълнителят преди започване на работите и при приемане на инвестиционния проект трябва да извърши собствени замервания, за да се увери в точността на проектните коти и размери, а при неизпълнение на това ще се счита, че претенциите му за непредвидени видове и количества работи, вследствие неверни проектни данни, не подлежат на удовлетворяване; В чл.3 била уговорена цената на възложеното на обща стойност от 616 198,50 лв. без ДДС, от които 34 200 лв. - възнаграждение за проектиране и авторски надзор и 581 998,50 лв. - възнаграждение за изпълнение на всички дейности по строителството, предмет на договора, като изрично в чл. 3, ал.3 било посочено, че цената е в съответствие с ценовото предложение на изпълнителя; Оферираната цена, съгласно приложение № 6, била идентична с посочената в чл.3 от договора, като в ценовата оферта изпълнителят гарантирал, че тя включва всички разходи за изпълнение на строителството и няма да се променя при изпълнение на договора, освен в случаите на чл. 43, ал.2, т.1, т.3 и т.4 ЗОП; дори действителните количества СМР, необходими за изпълнение на обекта, да са в по-голям размер от количествата, предвидени в проекта и/или ако не са били включени в проекта, същите се считат включени в цената и остават за сметка на изпълнителя.

Въззивният съд е установил, че страните не спорят по факта, че на 15.10.2015г. било издадено разрешение за строеж № 264, съобразно одобрен идеен проект от главния архитект за строеж на обект „Ремонтно възстановителни работи на културен дом Многофункционална зала и открита музейна експозиция“ - 790.10 кв. м. - ЗП, както и че същото било допълнено със Заповед № 41 от 18.09.2017 г., с която бил намален броят на седящите места от 300 на 100 в обекта и била променена категорията на същия от трета на четвърта. Като безспорно е определено и обстоятелството, че възложеното е изпълнено и прието от възложителя с протоколи № 1 от 04.01.2016 г., № 2 от 29.02.2016 г., № 3 от 30.05.2016 г. и № 4 от 07.06.2016г., като за обекта бил съставен констативен акт за установяване годността и приемане на строежа на 30.06.2016 г., както и че уговореното в чл.3 възнаграждение на обща стойност от 616 198,50 лв. без ДДС било платено на изпълнителя.

Като спорен въззивният съд е очертал въпроса, налице ли са възложени и изпълнени допълнителни СМР, които според ищеца са били удостоверени в протокол № 5 от 30.08.2016 г. на стойност около 117 000 лв. без ДДС, за които именно допълнителни СМР изпълнителят претендира възнаграждение с уточнението, че са извършени на допълнителна площ от общо 157,37 кв.м., от които 40,10 кв.м. на надземна площ и 117,27 кв. м. на сутеренна площ. При произнасянето си по този спорен по делото въпрос, Апелативен съд – Пловдив е посочил, че задълженията между страните произтичат от договор за обществена поръчка, чието сключване, условия и изпълнение са регламентирани в действащия при сключването и изпълнението му ЗОП (отм. ДВ, бр.13 от 16.02.2016 г.); За постигане целта на ЗОП - защита на обществения интерес, законодателят е предвидил условия, процедури и ограничения относно сключването, изменението и изпълнението на договорите, които се отличават от тези, касаещи сключването на договори по общия ред, като една от тези специфики е предвидената неотменимост на постигнатите уговорки, освен в изрично предвидените случаи - чл. 43 ЗОП (отм.); При спазване на тази специфика е и постигнатото между страните съгласие, намерило израз в отправената ценова оферта на изпълнителя, неразделна част от договора, съгласно която цената включва всички разходи за изпълнение на строителството и не подлежи на корекция, освен в случаите на чл. 43, ал.2, т.1, т.3 и т.4 ЗОП; В тази връзка нито са били наведени твърдения от изпълнителя, нито било доказано по делото наличието на някоя от хипотезите на чл. 43, ал.2 ЗОП, поради което съдът е приел, че това е стойността на всичко възложено за изпълнение по договора. Като неоснователно е преценено заявеното от ищеца възражение за нищожност поради противоречие на закона и добрите нрави на уговорката на чл.3, ал.3, съдържаща се също в ценовата оферта, неразделна част от договора, предвиждаща, че ако действителните количества СМР, необходими за изпълнение на обекта са по-големи от количествата, предвидени в проекта и/или не са били включени в него, то същите следва да се считат за част от уговорената цена и ще бъдат за сметка на изпълнителя. Според съда, тази уговорка кореспондира пряко с целта на специалния закон - ЗОП (отм.), при условията на който е сключен договорът, неговата неизменност - чл. 43 ЗОП (отм.); същата е в съответствие с предвидените за изпълнителя задължения по т.8 от техническото задание и техническа спецификация - да извърши съответни замервания преди започване на работите и при приемане на инвестиционния проект, а неизпълнението на това задължение е санкционирано с невъзможността да претендира допълнителни работи, вследствие неверни проектни данни. В продължение, съдът е посочил, че уговореното не е в противоречие със закона, а в съответствие със същия, нито е в противоречие с добрите нрави, тъй като с посочената клауза всъщност се цели да не се стигне до недопустимо изменение параметрите на сключения по реда на ЗОП договор, несъответно на параметрите на обществената поръчка, за изпълнението на която е бил сключен. Посочено е, че от поведението на изпълнителя и от извършените от него действия може да се заключи, че е постигнато съгласие между страните досежно предвидената за застрояване площ, като такава в размер на 790,10 кв. м., в който смисъл е било и издаденото разрешение за строеж № 264 от 15.10.2015 г., и изготвеният и одобрен проект. Акцентирано е на факта, че изпълнителят не се е възползвал от условията на чл. 29 ЗОП (отм.), при неяснота на параметрите на възложеното да направи запитвания за разяснения, като единственото запитване, отправено от изпълнителя до възложителя - с вх. № 70-00-716 от 08.09.2015г., касаело уточняване на сградите, предвидени за преустройство, канализацията в имота, предвидените паркоместа, разработване на централна отоплителна инсталация и осветеността на зрителната зала и сцената, но не и застроените площи. При формирането на този си извод съдът е взел предвид и приетата повторна СТЕ, от заключението на която е приел за установено, че още в идейния проект площта на сградата била определена на 790 кв. м. и това се запазило до края на строителството; при извършеното заснемане било установено налично помещение в призема, което било решено да бъде използвано за разполагане на централно - отоплителната инсталация; като допълнителни работи от вещите лица били определени тези, извършени над Кота 0 и на площ от 40,10 кв. м., при съобразяване, че възложеното строителство е за 750 кв. м., а подземните работи по разполагане на централно-отплителната инсталация били посочени като довършителни. Тези изводи на вещите лица са възприети от съда с уточнението, че сочените надземни работи на площ от 40,10 кв. м. не са допълнително възложени, а са част от договорените СМР, доколкото не било установено, че същите касаят СМР, без изпълнението, на които сградата не би могла да бъде въведена в експлоатация, а са вследствие предложено от изпълнителя архитектурно решение помещението за декори да бъде заменено с гримьорна, а първоначално предвиденото разполагане на централно-отплителната инсталация от първия етаж да бъде поместено в призема. Въззивната инстанция е акцентирала на факта, че ако застроената площ в техническото задание е била посочена ориентировъчно, то в същото конкретно са били посочени изискванията на възложителя за осигуряване и разработване на централна отоплителна инсталация за сградата, а съществувалите неясноти по отношение на изграждането й били преодоляни с отправеното до ЕСУТ питане и взетото от последния решение, обективирано в Протокол № 24 от 10.09.2015 г. Освен това, съдът е посочил, че в хода на изпълнението, а и до приемане на строежа на 30.06.2016 г. изпълнителят не е претендирал да е изпълнил нещо различно от възложеното, което е сторил едва със съставения Акт № 5 от 30.08.2016 г. и поддържал същото с отправеното писмо от 28.12.2018 г.

Въз основа на така установената фактическа обстановка и след обсъждане възраженията и доводите на страните, решаващият съд е достигнал до извода, че претендираните за заплащане като допълнителни СМР са част от уговореното по договора за възлагане и съответно са част или е следвало да бъдат част от оферираната цена, при изготвяне на която изпълнителят е следвало да се съобрази като извърши необходимите замервания и проучвания на имота, а при неизпълнение на последното да понесе санкцията за това, съгласно предвиденото в чл.3, ал.3 от договора. Като краен извод, Апелативен съд – Пловдив е посочил, че на ищеца в качеството му на изпълнител, не се дължи заплащане на нещо различно от договорената цена, за която не е спорно, че е платена изцяло, тъй като дори и да има извършени допълнителни работи, изразяващи се в допълнително застроена надземна площ от 40,10 кв. м. и довършителни работи, изпълнени в призема с оглед разполагане на отоплителната инсталация, те не са наложени от необходимостта сградата да бъде въведена в експлоатация, а са резултат на технически и архитектурни решения на изпълнителя, който е могъл да предвиди същите при оферирането. За неоснователни в този смисъл са намерени възраженията на жалбоподателя, че при формиране на изводите си съдът не е съобразил практиката на ВКС, обективирана в Решение № 151 от 01.02.2021г. по т.д. № 2227/2019г. на ВКС, тъй като нито е твърдял, нито се установява извършените от него допълнителни дейности да са предприети за изграждане на обслужващи помещения, която хипотеза коментира касационният съд в посоченото решение.

Неоснователността на евентуалните искове по чл. 61, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД е обоснована с приетото, че изпълнението, в т.ч. и твърдяните допълнителни работи, е възложено за изпълнение с договора, за което е определено и платено възнаграждение от възложителя. Тоест, не е налице извършена работа без възлагане, нито е налице разместване на имуществени блага без основание.

Поради съвпадане с крайните изводи на първоинстанционния съд, Апелативен съд – Пловдив е потвърдил обжалваното пред него решение, с което предявените искове са били отхвърлени като неоснователни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението предполага извършено от съда тълкуване на договора, предпоставено от спор относно точния смисъл на договорни клаузи. В хода на цялото производство не е имало спор досежно действителната воля на страните и необходимост от тълкуване на договора, каквато липсва в мотивите на съда при обосноваване на решаващите за изхода на спора изводи. Позоваването на клаузи от договора при определяне специфичния предмет на договора за инженеринг и поетите от страните ангажименти в изпълнение на същия не представлява тълкуване на договора по смисъла на чл.20 ЗЗД. Изводът на съда за недопустимост на претендираното изменение на договорената цена е в резултат на законова забрана, а не на превратно тълкуване на договора. А този – за предмета и обема на договореното, представляващ ремонтни дейности на площ от 790 кв.м., какъвто е и установеният от съда реален обем на извършените на етажа СМР, включващ гримьорна на местото на помещението за декори, е резултат от позоваването на договореното в чл.1, според който предметът на договора се определя освен от техническото задание на възложителя и от изходящи от изпълнителя документи, в които е посочена офертна цена за изпълнение на ремонт именно на 790 кв.м. Втората част от въпроса е реторична по естеството си и няма никакво значение за изхода на конкретния правен спор. По тези съображения въпросът се преценява като необуславящ и неотговарящ на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол в съответствие със задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение на последния трети въпрос по съображения, че няма характеристиката на правен, съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е от значение за изхода на спора, като изхожда от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод. Въпросът дали е налице валидно изменение на договор за изработка, сключен по реда на ЗОП (отм.), относно обема на възложената работа, при отсъствие на допълнително писмено споразумение между страните, не е обсъждан от съда и не е обусловил решаващата му правна воля за изхода от правния спор, поради което няма значение за резултата по конкретното дело и на това основание не удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация. За правна яснота следва да се посочи, че липсата на допълнително писмено споразумение между страните е основанието за отхвърляне на главния иск от първоинстанционния съд, решението на който не е предмет на касационното обжалване. Решаващият за изхода на спора мотив на въззивния съд е друг, а именно, че дейностите, за които се претендира допълнително възнаграждение, са включени в предмета на договора.

Вторият въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд, като втора инстанция по съществото на спора, да изложи в решението си собствени мотиви, отразяващи неговата решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, както и да обсъди в тях всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Въпросът е насочен срещу произнесеното от въззивния съд по евентуалните искове по чл. 61, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД и изхожда от твърдение за пропуск на съда да изпълни посочените задължения. Въпросът обаче не кореспондира с обективираната в решението правна воля на съда, който на основание собствен анализ на събраните по делото доказателства и на различни правни изводи от тези на първоинстанционния съд е стигнал до същия краен резултат за неоснователност на главния и евентуалните искове. Апелативен съд - Пловдив не е споделил мотивите на Окръжен съд – Пловдив за наличие на увеличен обем СМР, извън възложените по договора. След обсъждане на относимите към делото доказателства апелативният съд е приел, че претендираните за заплащане като допълнителни работи СМР са част от уговореното по договора за обществена поръчка и съответно са част или е следвало да бъдат част от оферираната в процедурата по ЗОП цена. Позовавайки се на приетото при произнасянето по главния иск възлагане на твърдяните допълнителни работи, решаващият съд е отрекъл основателността на евентуалните претенции по чл. 61, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД, основани на предприета и извършена работа при липса на възлагане / по първия иск/ и на разместване на имуществени блага без основание / по втория иск/. Т.е., въззивният съд е изложил в решението си собствени мотиви, отразяващи неговата решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като резултатът от същата касае правилността на направените изводи, преценката на която е изключена от настоящата фаза на касационното производство.

По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сторените от него разноски за касационното производство в размер на 5000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, видно от представени Договор за правна защита и съдействие, издадена от адв.дружество данъчна фактура и платежно нареждане за извършен превод на договорената сума.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК