Определение № 50507 от 29.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2103/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на К. П. К. и на П. Н. К. срещу въззивно решение № 5 от 11.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 177/2021 г. на Кърджалийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд, след отмяна на предходно въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане, е отменил решение № 95 от 28.02.2020 г. по гр. д. № 578/2019 г. на Кърджалийския районен съд, и вместо него е възстановил на К. П. К. на основание чл. 30, ал. 1 ЗН запазената му част от наследството на П. Г. К., починал на 12.05.2014 г., чрез намаляване на извършеното на 02.12.1997 г. от него дарение на недвижим имот, представляващ апартамент № 6, находящ се във втора зона на [населено място], [улица], бл. „Б.“, вх. А, ет. 3, с площ от 77,72 кв.м, ведно с прилежащите му избено помещение № 6 и 4,581 % ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, с 1/8 ид. части от имота; възстановил е на К. П. К. на основание чл. 30, ал. 1 ЗН запазената му част от наследството на Т. Н. К., починала на 05.04.2019 г., чрез намаляване на извършеното на 02.12.1997 г. от нея дарение на същия имот със сумата 1102,09 лв. и е осъдил надарения П. Н. К. да му заплати сумата 1102,09 лв. за възстановяване на запазената част на ищеца от това наследство. За да уважи предявения иск за възстановяване на запазената част на ищеца в първоинстанционното производство К. П. К. от наследството на неговия баща П. Г. К., въззивният съд е приел, че същият е един от тримата му наследници /заедно с майка му Т. Н. К. и брат му Н. П. К./ и съгласно чл. 29, ал. 1 и ал. 3 ЗН има право на запазена част от наследството в размер на 1/4 ид. част и тъй като в него не се включват други имоти и вещи, освен дарената на 02.12.1997 г. 1/2 ид. част от процесния апартамент, искът за възстановяване на запазената част от това наследство следва да се уважи, като дарението на апартамента се намали с 1/8 ид. част. За неоснователно е прието възражението на ответника за неоснователност на този иск поради симулативност на договора за дарение от 02.12.1997 г., като прикриващ продажба. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е достигнал до извода, че освен процесният апартамент, наследодателят не е притежавал друго имущество, поради което неприемането на наследството по опис съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН не води до неоснователност на иска. Посочено е, че при накърняване на запазената част с дарение, което изчерпва цялото наследствено имущество, не е необходимо формиране на наследствена маса по чл. 31 ЗН, а намалението, респ. възстановяването на запазената част, следва да се извърши в дробна част от цялото имущество, или запазената част на ищеца е равна на 1/8 ид. част от целия апартамент. За да уважи иска за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на неговата майка Т. Н. К., въззивният съд е приел, че двамата с неговия брат са нейни единствени наследници по закон и съгласно чл. 29, ал. 1 ЗН запазената му част от наследството е в размер на 1/3 ид. част. Тъй като обаче в това наследство се включват и други активи, освен 1/2 ид. част от процесния апартамент на стойност 33 337 лв. /движими вещи на стойност 5000 лв. и влог в размер на 10 009,03 лв./, съдът е образувал маса по чл. 31 ЗН и спрямо нея е определил, че за възстановяване на запазената му част от това наследство ищецът следва да получи от заветника сумата 1102,09 лв. Взел е предвид, че на 13.03.2019 г. наследодателката е направила нотариално завещание на притежаваните от нея движими вещи, пари и влогове в полза на трето лице в общ размер на 15 009,03 лв. С оглед на това е прието, че дарението от 02.12.1997 г. следва да се намали с размера, останал след намаляване на размера на завещаното имущество, а именно със сумата от 1102,09 лв., която сума съставлява окончателния размер на търсената част и е равна на разликата между запазената му част от 16 112,01 лв. и стойността на имуществото, завещано със завета от 13.03.2019 г. в размер на 15 009,03 лв. Прието е, че в настоящия случай, съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 93 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 138/ 2015 г. на ВКС, ІІ г. о., за да се върне имота в наследството е необходимо всички наследници с право на запазена част да са поискали възстановяването ѝ в рамките на един исков процес. Ако някой от наследниците с право на запазена част, участващ в производството, не е поискал възстановяването и заветникът или надареният не е поискал или не са налице условията да задържи имота, както и когато по делото не участва наследник със запазена част или когато предмет на завета или дарението е идеална част от недвижим имот, възстановяването се извършва чрез отделяне на идеална част от имота, съответна на стойността на накърнението на запазената част на наследника или наследниците, поискали възстановяването. При това положение, доколкото не всички наследници с право на запазена част са поискали възстановяването ѝ по делото /такъв е синът на наследодателите Н. П. К./, имотът не следва да се връща в наследството на основание чл. 36, ал. 1, предл. 1 ЗН, а възстановяването следва да се извършва чрез отделяне на идеална част от имота, съответна на стойността на накърнението на запазената част на наследника, в случая само от наследството на П. Г. К.. По отношение на запазената част от наследството на Т. Н. К. ищецът сам е поскал присъждане на равностойността ѝ, поради което съдът е приел, че и в този случай разпоредбата на чл. 36 ЗН не намира приложение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора К. П. К. е посочено, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния въпрос: Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК мотивите на решението на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо приема едните и не приема другите, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои - не, кои възприема и кои не възприема. Ответникът по жалбата П. Н. К. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, респ. за нейната неоснователност. Претендира разноски. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. Н. К. сочи, че въззивният съд се е поизнесъл в противоречие с практиката на ВКС както по поставения по-горе въпрос, така и по въпроса: Представлява ли приемането на наследството по опис елемент от основанието за възникване на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследство. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от двамата касатори въпрос е решен в съответствие с посочената от тях многобройна практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, включително изслушаните свидетелски показания пред двете инстанции, а самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Освен това въззивният съд, съобразно дадените указания от предходния състав на ВКС, е разгледал релевираното от жалбоподателя П. Н. К. възражение за неоснователност на иска поради привидност на договора за дарение от 02.12.1997 г., като е посочил, че от събраните по делото доказателства не е установена симулативност на сделката. Обсъждайки тези доказателства, включително и заключението на приетата по делото експертиза, съдът е достигнал до извода, че в наследството на П. Г. К. не се включват други движими вещи, които да са от значение за основателността на възражението, че ищецът няма право да иска възстановяване на запазената си част от наследството на своя баща, тъй като не е приел това наследство по опис съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН. Поставеният от касатора П. Н. К. втори въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС - решение № 28 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 825/2012 г. на ВКС, II г. о., с което е прието, че нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН не намира приложение в случаите, в които чрез извършване на един дарствен акт в полза на един надарен, наследодателят е изчерпал цялото наследство. В настоящия случай въззивният съд е приел, че наследството П. Г. К. е включвало единствено 1/2 ид. част от процесния имот, поради което не е налице соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. С цитираното решение е разгледана специфична хипотеза, аналогична на настоящата, и същото не влиза в противоречие с принципните постановки на ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, на които касаторът се позовава. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност, като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът К. П. К. следва да заплати на ответника по жалбата П. Н. К. сумата 720 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,