Определение № 679 от 26.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 539/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по съвместната частна касационна жалба на В. и Г. В. от село К., община Р., област Пловдив, подадена чрез процесуалния им представител адв. П от АК-Пловдив против въззивното определение № 997 на Пловдивския ОС, ГК, V-ти с-в от 7.ІV.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 578/2010 г., с което е била оставена без уважение тяхната частна жалба срещу първоинстанционното определение № 9* на Пловдивския РС, ГК, от 28. Х.2009 г. по ч. гр. д. № 13362/09 г. С последното е била оставена без уважение тяхната молба „по чл. 250 ГПК /отм./” - за спиране на принудителното изпълнение по изп. дело № 198/08 г. по описа на ЧСИ А. А. с рег. № 757 и район на действие, съвпадащ с юрисдикцията на Пловдивския окръжен съд. Оплакванията на двамата частни касатори са за необоснованост и за постановяване на атакуваното въззивно определение на Пловдивския ОС както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират неговото касиране и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция „за обезсилване на издадения изп. лист, въз основа на който е било образувано горепосоченото изп. дело или, алтернативно - за спиране на предприетото по последното принудително изпълнение в хипотезата на чл. 250 ГПК /отм./. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в текста на ЧЖ, В. и Г. В. обосновават приложно поле на касационното обжалване с наличие на първите две, а отчасти - и на третата от предпоставките по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение Пловдивският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата в Републиката, а същият имал значение и „за точното прилагане на закона”. Този въпрос се свеждал до това дали страните по дадено изпълнително производство могат да не съвпадат с тези по изпълнителния лист, въз основа на който то е било образувано. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и да подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пловдивския ОС, съвместната частна касационна жалба на В. А. В. и Г. А. В. – двамата от с. К., община Р., област Пловдив ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане, т.е. без въобще да се обсъжда налице ли е в случая приложно поле на касационното обжалване, са следните: При положение, че подаването на молбата на В. и Г. В. с правно основание по чл. 250 ГПК /отм./ е станало на датата 27. Х.2009 г., то производството в хода на което е било постановено атакуваното въззивно определение на Пловдивския окръжен съд е могло да се развие по реда на § 2, ал. 9, изр. 2-ро от ПЗР на сега действащия ГПК, в сила от 1.ІІІ.2008 г. /а не по реда на втората алинея от същия параграф на ПЗР на ГПК, както неправилно е посочила въззивната инстанция в титулната част на определението си/ - доколкото молбата на „Б” ЕАД-София за издаване на изп. лист в пр-во по чл. 237, б. „в” ГПК /отм./ срещу общия наследодател на двамата частни касатори за сума в размер на 17265.05 лв. била постъпила в деловодството на Пловдивския РС на 28.ІІ.2008 г. – както това е видно от изричното отбелязване на факта в диспозитива на изпълнителния лист от 10.ІІІ.2008 г. /ред 8/, издаден въз основа на определение № 353 по ч. гр. д. № 6016/08 г. Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 6 на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/01 г., определенията по чл. 213, б. „б” ГПК /отм./ подлежат на двуинстанционно разглеждане и затова ВКС би могъл да се произнася по жалби срещу такива определения само в случаите, когато те са били постановени за първи път от въззивен съд. Следва да се подчертае, че определението по чл. 250 ГПК /отм./, по необходимост свързано с исковата защита на кредитора по чл. 252 ГПК /отм./, е сред изрично изброените в тази точка на горецитираното тълкувателно решение определения. С оглед изложеното се налага констатацията, че в настоящия случай инстанционният порядък е бил вече изчерпан, а неправилното посочване на въззивната инстанция, че определението й „по чл. 213 и сл. във вр. с чл. 250 ГПК /отм./” подлежало на обжалване с частна жалба пред ВКС, не е в съгласие с процесуалния закон. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение