Решение № 15398 от 21.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10060/2013 г.

Решение № 15398 от 21.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10060/2013 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на кмета на район "Кремиковци" на Столична община срещу решение № 6125/7.05.2013 г., постановено по адм. д. 16509/2011 г. по описа на Върховния административен съд, четвърто отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 747/17.09.2009 г. на Министерския съвет за предоставяне на "Камико" ООД на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, т. 5 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) - строителни материали - вулкански скали (трахиандезити) от находище "Локорско", разположено в землището на район "Кремиковци", Столична община, област София. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на решение на спора по същество с уважаване на жалбата и отменяне на решението на МС. Претендират се и разноски.

Ответникът - Министерският съвет на Република България (МС), оспорва касационната жалба в писмено становище и претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът - кметът на с. Локорско, не се представлява и не взема становище.

Заинтересованата страна - "Камико" ООД, оспорва касационната жалба. Подробни съображения излага в писмена молба-становище, като допълва че към момента на действие на Наредба № 7 същата не е нарушена при постановяване на решението на МС и този въпрос е бил обсъждан многократно в хода на процеса включително и чрез приетата и неоспорена СТЕЕ. Липсва и твърдянато нарушение за непълнота на заявлението, тъй като органът, който е компетентен да установи това в своето предложение до МС удостоверява наличието на изискуемите се документи.

Заинтересованите страни министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът икономиката, енергетиката и туризма на оспорват касационната жалба по съображения в писмени становища.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба. Счита, че не са конституирани всички страни, а именно кметът на СО като заинтересована страна, тъй като ОУП на София предвижда Жвд - жилищни зони с малкоетажно застрояване, които в най-близката си част отстоят на 155 м от концесионната площ. Счита още, че експертизите не са обсъдени с всички доказателства и доводи на касационния жалбоподател поради което решението е неправилно на всички основания по чл. 209, т. 3 от АПК.

Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, след като прецени допустимостта на касационната жалба, както наведените в нея доводи, приема, че касационната жалба е допустими и неоснователна, поради следните съображения:

Изложените възражения в касационната жалба могат да бъдат групирани в три групи:

• противоречие с приложимите материални закони - чл. 54, ал. 1, 2 и 4 от ЗПБ и чл. 72 и чл. 73 от Закона за културното наследство;

• допуснато нарушение на АПК - чл. 142, ал. 1;

• необоснованост на съдебното решение - липса на мотиви относно твръдените нарушения на всеки един от посочените законови разпоредби.

Всички тези нарушения според касатора обуславят извода, че решението е неправилно на всички основания по чл. 209, т. 3 от АПК.

С обжалваното решение № 6125/7.05.2013 г., постановено по адм. д. 16509/11 г. по описа на Върховния административен съд, четвърто отделение, са отхвърлени жалбите на кмета на с. Локорско и кмета на район "Кремиковци" на Столична община срещу решение № 747/17.09.2009 г. на МС за предоставяне на "Камико" ООД на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, т. 5 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) - строителни материали - вулкански скали (трахиандезити) от находище "Локорско", разположено в землището на район "Кремиковци", Столична община, област София. Тричленният състав на ВАС е приел, че оспореното решение на МС е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на материалния закон и административнопроизводствените правила и съответства на целта на закона. При постановяване на решението съдът се е съобразил с разпоредбата на § 86 от ПЗР на ЗИДЗПБ, обн. ДВ, бр. 70/8.08.2008 г. според която процедурите започнали до влизането в сила на този закон, се приключват по досегашния ред.

Решението е правилно. Съдът го е постановил след обстоен анализ на събраните доказателства по делото и приложимата нормативна уредба. Не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Неоснователно е становището на прокуратурата, че не са конституирани всички страни по делото, т. е. Столична община, с оглед становището на експертизата по делото, че най-малкото разстояние, на което отстои концесионната площ на находище Локорско от далекоперспективната зона ЖвД, е около 155 кв. м. Далекоперспективните зони според Закона за устройство и застрояване на СО биха могли да се използват след изчерпването на потенциалите близкоперспективните разширения и възможности за рециклиране на вече урбанизирани територии в рамките на време интервал от 20 години на действие на прогнозите на ОУП. Освен това то е свързано с изработването на ПУ от СОС пи по силата на чл. 15 от ЗУЗСО, т. е. правилно съдът е преценил и конституирал заинтересованите страни и затова не е налице твърдяното нарушение. Липсва правен интерес за участието на кмета на СО в процеса.

• Относно приложението на чл. 54 на Закона за подземните богатства и чл. 72 и чл. 73 от ЗКН

От доказателствата по делото е видно, че административното производство е проведено по реда и условията предвидени в Закона за подземните богатства. Решение № 747/17.09.2009 г. на МС е издадено на основание чл. 5, т. 3, чл. 6, ал. 3, чл. 29 и чл. 54, ал. 5 и 6 от ЗПБ във връзка с § 86 от ПЗР на ЗИД на ЗПБ и мотивирано предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройство. Поради това че заявлението е подадено с вх. № 70-00-7-8/25.03.2008 г. от "Камико" ООД, то правилно съдът е приел, че приложимата редакция на закона е към редакцията му в ДВ, бр. 55 от 6.07.2007 г. Съгласно чл. 54, ал. 1 (в приложимата редакция) органът по чл. 51, ал. 1 преценява целесъобразността и законосъобразността на предложението за предоставяне на концесия за добив съобразно условията на чл. 56 от същия закон. В конкретния случай компетентния орган е извършил преценка за законосъобразността на искането за предоставяне на концесия и съобразно разпоредбата на чл. 51, ал. 4 от ЗПБ е внесено в МС мотивирано предложение за предоставяне на концесия, проект на решение на МС и проект на договор за концесия, изготвени въз основа на представен от кандидата план за разработка на находището, включващ правна, финансово-икономическа, социална и екологична обосновка. Видно от представената в настоящото производство преписка (л. 250 - 311) към заявлението на "Камико" ООД за предоставяне на концесия са били приложени - план за разработка, правна, финансово-икономическа, социална и екологична обосновка, включително и работна програма. В тази връзка твърденията на касатора, че предложението не е било съпроводено с необходимата документация е напълно неоснователно. В тази връзка е и писмо 04-13-116 от 10.04.2009 г. приложеното по делото от което е видно че преписката е била изпратена за съгласуване комплектована с всички необходими документи съгласно чл. 54, ал. 4 от ЗПБ. В разрез с твърденията на касатора за липсата на доводи на съда относно приложението на чл. 54 от ЗПБ видно от мотивите на обжалваното съдебно решение съдът е изложил такива относно направения извод за липсата на нарушения на посочените текст от ЗПБ. По принцип предоставянето на концесия представлява сложен фактически състав, като производството се извършва на няколко етапа и пред различни държавни органи и до завършването са необходими няколко акта: 1. извършване на проучване за наличие на подземни богатства, което завършва издадено удостоверение за търговско откритие (л. 29 до л. 38 ); 2. заявление за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства, подадено до компетентния орган в зависимост от вида на подземните богатства - в конкретния случай до министъра на регионалното развитие и благоустройство (л. 18), и 3. решение на МС за предоставяне на концесия за добив. Разпоредбата на чл. 54, ал. 4 от ЗПБ задължава органа да се произнесе като направи мотивирано предложение за предоставяне на концесия и тази компетентност на органа е отделна и различна от компетентността на МС да даде или откаже концесията с решение видно от ал. 5 на същия текст от закона. Ето защо както се посочи по -горе в мотивите не може да бъде споделен довода на касатора, че със съдебното решение съдът не е отговорил на възраженията им, а се е задоволил да посочи че в административната преписка се съдържат писмени доказателства - "работна програма и приложенията по изискуемите от закона изисквания. Неизброяването на всички доказателства по делото не означава че те не са събрани и обсъдени в съвкупност съгласно задължението по чл. 235 от ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК.

Не е налице и твърдяното нарушение на чл. 72 и 73 от Закона за културното наследство. Въпросът за евентуалното наличие на културни ценности и съобразяването с изискванията на ЗКН, както правилно е преценил първоинстанционния съд се преценява и решава в процеса на концесионната дейност, т. е. в процеса на добив, а не е въпрос, обуславящ законността на самото решение за предоставяне на концесия. В този смисъл е и систематическото тълкуване на чл. 160, във връзка с чл. 72 и чл. 73 от ЗКН. В самото решение на МС в т. 5.2.10 като основно задължение на концесионера е вписано изискванията на ЗКН и да осигури периодичен мониторинг на територията на добива от археолог като неизпълнението на това задължение е основание за прекратяване на договора.

Относно твърденията за нарушение на чл. 142, ал. 1 от АПК.

Релевират се доводи, че по време на издаването на процесния акт, същият е бил в нарушение на чл. 3, пр. 2 от Наредба № 7 за хигиенните изисквания за здравна защита на селищната среда, което не е взето предвид от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение. Не се спори по делото, че този нормативен акт е отменен с § 25 от Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 36 от 2009 г. за условията и реда за упражняване на държавен здравен контрол на министъра на здравеопазването (ДВ, бр. 38 от 2011 г.). В тази връзка след като вече е отменен и неприложим, то няма как да се приеме, че е нарушена, още повече че дейността не е започнала, а и с оглед обстоятелството, че добива на подземните богатства може да започне след влизане в сила на ОВОС, съгласно т. 6.1 от обжалваното решение на МС. Въпреки това следва да се отбележи, че при издаването на решението изискванията на наредбата са спазени - в чл. 3 от Наредба № 7 (отм.) са посочени отделните групи, в които се обособяват производствените и стопански дейности в зависимост от отделяните вредности и технология на производствените процеси, сред които са II група с хигиенно защитна зона най-малко 2000 м; III група с хигиенно-защитна зона най-малко 1000. Именно в тази категория - III попада при действието на отменената наредба добивът на камък при специални условия. Освен това следва да се има предвид, че нормата на ал. 1 на чл. 142 конкретизира общото правило, че съществуването и съдържанието на правните последици от фактите се уреждат от закона, действал по време на настъпването им. Съгласно ал. 2 на чл. 142 АПК установяването на нови факти от значение за делото след издаването на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Отмяната на посочената наредба е определено нов факт от значение за делото и съдът е бил длъжен да се съобрази с него, което е и направил.

С оглед на установеното по делото следва да се приеме, че обжалваното решение е постановено след подробен анализ на релевантните факти и при правилно прилагане на действащата към датата на издаване на административния акт нормативна уредба. Съдът достига до законосъобразния и обоснован извод, за неоснователност на подадените жалби, като е изложил макар и кратки мотиви с отговор на всички възраженията и доводи на страните. В тази връзка следва да се приеме, че решението е правилно и законосъобразно и не са налице касационни основания за отмяната му.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, петчленен състав,