Определение № 114 от 28.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4/2017 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. С. В. от [населено място], подадена чрез процесуалния й представител адв.И. Х. от АК-П. срещу определение № 2143/28.9.2016 г, постановено по гр.дело № 1821/2016 г на Пловдивски окръжен съд, въззивно отделение, пети състав, с което е потвърдено определение № 6053/8.7.2016 г, постановено от Пловдивски районен съд, Четвърти граждански състав по гр.дело № 3731/16 г.С първоинстанционното определение е оставено без уважение искането на жалбоподателката за освобождаване от държавна такса в размер на 1099, 53 лв за въззивно обжалване на постановеното по делото решение. В частната жалба се подържа, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно.Иска се допускането му до касационен контрол и отмяната му, както и постановяване на друго, с което искането за освобождаване от държавна такса бъде уважено. Ответникът по частната жалба Я. Д. Н. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор.Счита, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел от фактическа и правна следното: Ищцата в първоинстанционното съдебно производство е подала молба за освобождаване от държавна такса в размер на 1099, 53 лв за въззивно обжалване на постановеното по делото решение, като е приложила декларация за семейно и имотно състояние, както и удостоверение от НОИ.От подадената декларация е установено, че В. притежава идеална част от делбения имот, вдовица е и има постоянен месечен доход от пенсия в размер на 205, 42 лв.Тя няма задължение за издръжка на други лица и въпреки напредналата си възраст не страда от заболяване, което да налага значителни разходи за лечение.През 2013 г В. се е разпоредила с идеални части от имота и видно от представените по делото нотариални актове е получила сумата 11 200 лв като продажна цена, освен това преди 5-6 години е получила сумата 3 000 лв в резултат от разпореждане с недвижим имот в С. България.Предвид изложеното въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл.63 ал.1 б.“б“ ГПК /отм/ за освобождаването й от държавна такса, тъй като жалбоподателката не представлява лице, на което липсват достатъчно средства за заплащане на дължимата по делото държавна такса, още повече получената в резултат на последното разпореждане сума от 11 200 десетократно надвишава размера на държавната такса. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.Представени са две определения № 1048 от 30.12.2004 г на ВКС по ч.гр.дело № 754/04 на Четвърто ГО, Гражданска колегия, постановено по реда на чл.254 ГПК и определение на Варненски окръжен съд от 3.5.2012 г по ч.гр.дело № 1291/12 г, постановено по реда на чл.213 и сл. ГПК /отм/.В изложението към частната жалба се съдържа твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика по въпроса за правото на страната да бъде освободена от държавна такса след извършване на преценка за това има ли страната възможност да я заплати.Посочено е, че отговорът на въпроса би имал значение за точното развитие на правото и прилагането на закона. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът е преповторил единствено съдържанието на частната жалба, без да формулира прецизно правен въпрос.Освен това по приложението на чл.63 ал.1 „б.“ ГПК /отм/ и чл.83 ал.2 ГПК е налице създадена задължителна съдебна практика на която обжалваното определение не противоречи, тъй като въззивният съд стриктно е изследвал и анализирал всички предпоставки за освобождаване на жалбоподателката от държавна такса и е формирал мотиви, съобразени изцяло с процесуалния закон и задължителната съдебна практика.Представените от касатора два броя определения не съставляват задължителна съдебна практика и освен това касаят различни хипотези, поради което не могат да обосноват противоречие на обжалваното определение със съдебната практика и процесуалния закон. Следователно не са налице основанията за допускане на въззивното определение до касационен контрол. Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателката дължи на ответника сторените от него разноски в това производство в размер на 300 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение