Определение № 1274 от 08.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 714/2010 г.

Търговищкият районен съд с решение от 17. 11. 2009 г. по гр. д. № 905/2009 г. е осъдил [фирма],[населено място] да заплати на Х. Х. от[населено място] сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 3. 5. 2009 г., със законната лихва от 8. 7. 2009 год., като отхвърлил иска до предявения размер 12 000 лв.. Решението е потвърдено от Търговищкият окръжен съд с въззивно решение от 3. 2. 2010 г. по гр. д. № 2/2010 год.. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма] в частта за присъдено обезщетение над 2000 лв. до размер на сумата 5000 лв.. Към жалбата е приложено изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК Ответникът по жалбата, ищец по делото, Х. Т. Х. от[населено място] не е взел становище. След проверка, касационният съд установи следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е взел предвид безспорния по делото факт, че на 3. 5. 2009 г. ищецът Х. е претърпял трудова злополука – падане от платформа към поточна линия, в резултат на което е получил изкълчване на дясна раменна става, счупване на дясна рамена кост и термично изгаряне на дясната ръка Съдът е отчел причиняването на три телесни повреди, всяка свързана с болки, отчетено е заключението на вещото лице, че Х. е бил нетрудоспособен в продължение на два месеца, че болките и ограничаване на движенията на дясната му ръка продължават до октомври 2009 г.. При тези данни, въззивният съд е счел за правилно определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв.. Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – произнасянето на въззивния съд за размера на обезщетението касае точното приложение на закона и развитието на правото. Искането е необосновано. В случая не се касае за неточно прилагане на закона, тъй-като решаващият съд се е позовал на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и въведеният принцип за справедливост. Налице е съответствие между този принцип и размера на присъденото обезщетение, тъй-като съдът е взел предвид всички обстоятелства, характеризиращи болките и страданията на пострадалия работник. Несъстоятелно е твърдението за необходимост от определяне на формални критерии на „справедливостта”, тъй-като многообразието на случаите на увреждане и индивидуалността на всяко страдание не могат да бъдат подчинени на определени стандарти. По изложените съображения Върховният касационен съд