Определение № 491 от 29.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 524/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 23233/23.12.2019 г., уточнена с молба с вх. № 3568/19.05.2020 г., подадена от ответника община Харманли срещу решение № 2485/13.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1111/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Съгласно направеното от него уточнение, жалбоподателят обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7870/13.12.2018 г. по гр. дело № 1562/2017 г. на Софийския градски съд, общината-касатор е осъдена да заплати на ищеца Р. К. Ц., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, сумата 20 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от погиване на вещи и сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, всички причинени от наводнение на [населено място] на 06.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 06.02.2012 г. до окончателното им изплащане. Касационната жалба, предвид и уточнението ѝ, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща от него на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът Р. Ц. в отговорите на първоначално подадената и на уточнената жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. Другият ответник по предявени по делото искове – Министерството на отбраната (МО) не е страна (още по-малко – насрещна такава) в касационното производство, предвид направеното уточнение на касационната жалба, поради което подаденият от него отговор на жалбата не следва да се взема предвид от съда. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на общината-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) с оглед разпоредбата на чл. 154 от ГПК, в производствата по искове по чл. 49 от ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелство, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни и недопустими в производството по такива искове; 2) длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е (има ли правен интерес) ответникът по иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД да навежда възражения, с които оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца, или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти; и 3) длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първия – с решение № 147/19.06.2012 г. по гр. дело № 582/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 169/27.02.2018 г. по търг. дело № 879/2016 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; втория – с решение № 149/12.06.2013 г. по гр. дело № 647/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 61/26.05.2014 г. по гр. дело № 7685/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 236/28.01.2015 г. по гр. дело № 6192/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 71/28.04.2015 г. по гр. дело № 6943/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС; и третия – с решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 220/02.10.2015 г. по гр. дело № 2314/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 113/18.05.2016 г. по гр. дело № 5961/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част; в тази връзка преповтаря част от оплакванията си за неправилност, изложени в касационната жалба. За да постанови решението си, респ. – обжалваната част от него, въззивният съд е приел следното: Предявеният по делото иск по чл. 49 от ЗЗД срещу общината-касатор е за ангажиране на гаранционно-обезпечителната ѝ отговорност чрез присъждане на обезщетения за имуществените и неимуществените вреди, причинени на ищеца вследствие наводнението на [населено място] от язовир И. (известен още като Е. и А.) на 06.02.2012 г., когато в резултат на неподдържане е скъсана язовирната стена. Съгласно разпоредбата на чл. 139 от ЗВ (в приложимата ѝ в случая редакция – ДВ, бр. 80/2011 г.), поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл. 138, ал. 4, т. 1 от ЗВ се осъществяват от собственика или техния ползвател, които лица са длъжни да предприемат действия за защита от вредното въздействие на водите, включително – от възникнала опасност от наводнение. Съгласно § 1, ал. 1, т. 94 от ДР на ЗВ, язовирът е водностопанска система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени, поради което, и съгласно чл. 6 от ЗВ, язовирът е отделен, самостоятелен обект на правото на собственост. Тъй като собствеността върху водите и водните съоръжения се определя от вида на вещта и предназначението ѝ, а не от правата върху земята, върху която са разположени, е без значение за изхода на спора по делото, кой е собственик на земята под процесния язовир. По тези съображения въззивният съд е приел, че обстоятелството, че земята, на която е разположено част от съоръжението, попада в имот на МО, не дава основание да се приеме, че правото на собственост върху процесния язовир също принадлежи на това ведомство. САС е намерил и че такъв извод се явява и пряко опроверган от представения по делото акт за публична общинска собственост (АПОС) №..../..... г., с който процесният язовир е актуван като общински на основание § 7, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА, съгласно която разпоредба, с влизането в сила на този закон в собственост на общините преминават онези държавни имоти, сред които и язовирите, които са от местно значение, и което е безспорно за процесния язовир. Въззивният съд е приел, че за настоящото производство, така съставеният акт за общинска собственост (имащ декларативно действие – констатира собствеността на общината без да я поражда) е достатъчно доказателство за пасивната материалноправна легитимация на ответната община, тъй като АПОС е официален документ и съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното с него – че правото на собственост (както и публичният му характер) върху процесния язовир принадлежи на Община Харманли. САС е установил и че по делото не са налице доказателства за възбуждане на съдебен спор относно правото на собственост върху процесния язовир, нито пък той е бил отписан със заповед на кмета от актовите книги като неправилно актуван, съгласно ППЗОС. Въззивният съд е приел, че легитимиращият ефект на АПОС не може да бъде атакуван от самата община, която се легитимира като собственик с него, включително – като се домогва да докаже, че не тя, а други правни субекти са собственици или съсобственици на процесния язовир, тъй като противното би означавало ответната община да противопостави на ищеца чужди права – на лица, неучастващи в производството по иска между тях, което е процесуално недопустимо. САС е приел, че в качеството си на собственик на процесния язовир, ответната община, съгласно и чл. 141 от ЗВ е имала задължението да поддържа в техническа изправност водностопанската система, включително и язовирната стена; респ. – че бездействието на нейните служители да изпълнят това задължение в периода 2010-2012 г. е станало причина за наводнението на [населено място] на 06.02.2012 г., което е довело до погиването на процесните постройки, покъщнина и реколта на ищеца, както и до установените по делото неимуществени вреди от бедствието. С оглед на това съдът е намерил за доказани предпоставките по чл. 49 от ЗЗД за възникване на отговорността на Община Харманли. В тази връзка възивният съд е установил и че по делото няма никакви данни, процесният язовир да е предоставен за ползване на МО под каквато и да било форма – нито за стопанисване, нито на облигационно основание, нито чрез учредяване на ограничено вещно право. В заключение САС отново е изтъкнал, че съгласно чл. 139, ал. 1 от ЗВ, поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на язовири, хидротехнически и защитни съоръжения се осигуряват от собствениците им, какъвто в случая е ответната Община Харманли. Макар това да не е било спорно във въззивното производство, съдът е посочил и че с приетите по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-оценителната експертиза е установено, че ищецът е собственик на процесните постройки, покъщнина и реколта, погинали от наводнението, както и размерът на вредите. По така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че ответната община следва да обезщети, на основание чл. 49 от ЗЗД, ищеца за вредите, които са му причинени от наводнението, допуснато поради бездействието на нейни служители. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви на въззивния съд, няма основание за допускане на касационното обжалване. Първият правен въпрос в изложението на касатора е неточно формулиран и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд. С твърденията си по делото, че не е собственик на процесния язовир, ответната община (сега касатор) не твърди „обстоятелства, изключващи вината ѝ“ (каквато е постановката на въпроса) в процесното производство по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната ѝ отговорност, която дефинитивно е безвиновна отговорност. Както е прието и в мотивите към обжалваното решение, установеното по делото право на публична общинска собственост върху процесния язовир обуславя извода на съда за осъществено противоправно бездействие на служители на ответната община, изразяващо се в неподдържане на язовирната стена, довело до наводнението и до причинените на ищеца вреди, като въпросът за вината на служителите ѝ при това бездействие не е обсъждан от въззивния съд, тъй като не е бил повдиган пред него и тъй като вината се презюмира като елемент от фактическия състав на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Именно в този смисъл е и посочената от касатора практика на ВКС (решение № 147/19.06.2012 г. по гр. дело № 582/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 169/27.02.2018 г. по търг. дело № 879/2016 г. на II-ро търг. отд. на ВКС) във връзка с този въпрос, в която е прието следното: Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД) до доказване на противното и то е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД. Ищецът с всички доказателствени средства следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Без въведено от ответника оспорване, ищецът не дължи чрез пълно и главно доказване при установяване на причинната връзка да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния от него. Това разрешение относно разпределението на тежестта на доказване на предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД е приложимо и в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, от което следва, че ищецът носи тежестта да докаже наличието на твърдяното от него противоправно поведение на ответника, а не ответникът да доказва отсъствието на такова. Видно от изложеното, нито въззивният съд е приел нещо различно, което да е в противоречие с тази практика на ВКС, нито пък последната е относима към първия въпрос на касатора, във връзка с който е посочена. Също така, въззивният съд не е отрекъл процесуалната възможност за ответната община да твърди и да доказва в производството по чл. 49 от ЗЗД, че нея тя, а трето лице е собственик на процесния язовир (каквато е постановката на втората част от въпроса), но е намерил, че тези нейни твърдения са опровергани от съставения от самата нея АПОС, както и че последният доказва твърдението на ищеца, че тя е собственик на язовира. Първата част от втория правен въпрос (длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти) също не е обуславяща правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на материалноправния спор по делото. Като е приел, че в производството по чл. 49 от ЗЗД легитимиращият ефект на АПОС не може да бъде атакуван (оборван) от самата община, която го е съставила и се легитимира като собственик с него, включително – като се домогва да докаже, че не тя, а други правни субекти са собственици или съсобственици на процесния язовир, тъй като противното би означавало ответната община да противопостави на ищеца чужди права – на лица, неучастващи в производството по иска между тях, което е процесуално недопустимо (чл. 26, ал. 2 от ГПК); въззивният съд не е разрешил останалата част от този въпрос в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС – решение № 149/12.06.2013 г. по гр. дело № 647/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 61/26.05.2014 г. по гр. дело № 7685/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 236/28.01.2015 г. по гр. дело № 6192/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 71/28.04.2015 г. по гр. дело № 6943/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС. В никое от тези решения не е прието, че легитимиращият ефект на акта за общинска/държавна собственост може да бъде оспорван от самия титуляр на правото на собственост, за което е съставен актът. Напротив – в решение № 149/12.06.2013 г. по гр. дело № 647/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС изрично е прието, че актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът по акта не е собственик. И в четирите решения на ВКС са разгледани случаи, при които правото на държавна/общинска собственост, респ. придобивното основание за него са били оспорвани от насрещната страна, а не от титуляра, легитимиращ се със съответния акт за общинска/държавна собственост; като и никое от тези четири решения не е постановено в производство по иск по чл. 49 от ЗЗД (две от тях са по искове по чл. 59 от ЗЗД, а другите две – по искове за собственост). Третият правен въпрос, формулиран от страна на касатора, също не е разрешен в противоречие с посочената от него практика на ВКС – решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 220/02.10.2015 г. по гр. дело № 2314/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 113/18.05.2016 г. по гр. дело № 5961/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, съгласно които съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор, като не може да обоснове изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства и при пренебрегване на останалите такива по делото. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е процедирал в съответствие, а не в противоречие с тази трайно установена практика на ВКС (в същия смисъл е и посоченото от страна на ищеца определение № 449/05.06.2019 г. по гр. дело № 4743/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС). При позоваването си на твърдяната от нея очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, общината-касатор не излага нещо различно от обсъденото по-горе, нито излага съображения именно за очевидност на поддържаната от нея неправилност на решението в обжалваната част, поради което не е налице и това наведено основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид изхода на делото, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, общината-жалбоподател дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Н. Д., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и в касационното производство по делото, а именно – сумата 1 716 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение