Определение № 989 от 09.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1542/2010 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу Решение № 73/06.07.2010 год., постановено по гр.д. № 107/2010 год. на Апелативен съд [населено място],с което е потвърдено решение № 84/25.03.2010 год., постановено по т.д. № 663/2009 год. на Бургаския окръжен съд с което [фирма] е осъден да заплати на К. М. К., роден в [населено място] сума в размер на 29 592,69 лв., представляваща уговорена, но незаплатена наемна цена за 2008 год. и 2009 год. по договор за наем от 24.10.2007 год., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 31.08.2009 год., до окончателното заплащане на сумата, както и 1502,04 лв. лихва за забава върху част от главницата - дължим наем за 2008 год. в размер на 14 796,34 лв. за периода от 01.12.2008 год. до 30.08.2009 год., както и разноски. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Застъпва се тезата, че претендираната наемна цена не се дължи, доколкото процесният договор за наем е нищожен поради липса на основание или евентуално е развален по право поради невъзможност за изпълнение. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. Ответникът по касация на К. М. К., гражданин на И., оспорва допустимостта на касационното обжалване и основателността на жалбата по същество, в писмен отговор по делото. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуална допустима. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, обусловена от редовността й, при въведената факултативност на касационното обжалване, за да се допусне такова, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания, регламентирани в чл. 280 ГПК. Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. В случая тези изисквания на закона не са изпълнени. Касаторът не е формулирал правен въпрос .Представеното с касационната жалба изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, като на практика повтаря касационната жалба. Тези оплаквания обаче могат да бъдат предмет на обсъждане в производството по чл. 290 ГПК в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство. Формулирането на правен въпрос е основното и общо условие за допустимост на касационното обжалване. Неговата липса е достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допуснато. Независимо от това следва да се посочи следното: Без да формулира изрично правен въпрос касаторът твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с две решения, които се представят по делото: С решение № 306/16.07.1998 год., постановено по гр.д. № 118/1998 год. ,5-членен състав на ВКС е прието, че наемният договор е нищожен, когато в един и същ правен субект се слива качеството на наемател по такъв договор и упражняващ правото на държавна собственост, което включва в себе си и правомощието на ползуването. Прието е ,че в такава хипотеза договорът е нищожен поради липса на основание. С решение №383 / 08.04.1969 год. по гр.д. №262/1969 год. III г.о. ВКС се разглежда хипотеза, в която договорът за наем се счита развален по право. На практика с тези две решения касаторът обосновава наведените от него възражения в процеса за нищожност на договора за наем поради липса на основание и за прекратяване на неговото действие поради развалянето му по право / чл. 89 ЗЗД/.И двете решения обаче разгледат хипотези, които се различни от процесната. В настоящия случай договорът за наем, на който ищеца основава претенцията си за неплатена наемна цена е сключен след като по отношение на процесния апартамент между [фирма], / преобразувано в [фирма] / като продавач и М. К. като купувач, е сключен предварителен договор за покупко- продажба от 03.05.2005 год. С оглед на това въззивният съд е приел, че инициирания от страна на продавача наемен договор сам по себе си сочи на признатото от него като собственик право на купувача по предварителния договор да владее и ползва процесния имот по силата на предварителния договор. С оглед на това наемния договор не е без основание и възражението за неговата нищожност по чл. 26,ал. 2, предл. 4 ЗЗД, е неоснователно. Съдът е приел, че в случая не е налице и хипотезата и на чл. 89 ЗЗД, според която договорът следва да се счита развален по право ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, доколкото в случая изпълнението тоест предоставянето на процесния апартамент за ползване от дружеството е било напълно възможно и на практика е осъществено. С решението, на което касаторът се позовава, се разглежда случай, когато с нормативен акт е въведена забрана определени помещения да се ползват за живеене, което поставя наемодателят в обективна невъзможност да изпълни сключения по отношение на тях договор за наем като ги предостави за живеене. Следователно дори и да се приеме, че касаторът се позовава на критерия за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК - противоречива съдебна практика по въпросите, въведени с неговите възражения, съдебните актове, на които, се позовава не обосновават този критерий. С оглед на изложеното, не са налице законовите предпоставки за допустимост на касационното обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.