Определение № 803 от 01.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 63/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адвокат В. В. П. от Софийска адвокатска колегия, в качеството й на пълномощник на С. Б. П., против определение № 2866 от 16.11.2023 г. по ч. гр. д. № 2994/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на определение № 349 от 31.08.2023 г. по т. д. № 116/2022 г. на Софийски окръжен съд, е изменено постановеното по същото дело решение № 77 от 12.07.2023 г. в частта за разноските, като е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на адвокат П. за присъждане на сумата 12 650 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на С. П., определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Частната касаторка поддържа, че в обжалваната му част въззивният акт е неправилен поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че не й се дължи заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение, като подробно аргументира наличието на предпоставките за присъждане на такова за извършените от нея процесуални действия в полза на съпруга си С. П. в производството по предявения от него иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Счита, че в случая не е налице сливане на качествата ищец и упълномощен адвокат, както твърди застрахователят, тъй като не се касае за един иск, предявен от двамата съпрузи, а за два иска, предявени от всеки от тях самостоятелно. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Какви са предпоставките на фактическия състав на чл. 38, ал. 2 ЗА, при наличието на които на адвоката, оказал безплатна правна помощ, следва да се присъди адвокатско възнаграждение; 2. Налице ли е презумпция за еднаквост на дължимата защита при съединяването в един процес на искове и предвидил ли е законодателят право на съда да преценява при възлагането на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА съдържанието на защитата, искане за възмездяване на която по посочения ред се претендира от адвоката, предоставил безплатната правна помощ на страна по делото“. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС са посочени съответно: определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г. на II т. о., определение № 60338 от 07.10.2021 г. по ч. т. д. № 1226/2021 г. на I т. о., определение № 50439 от 26.10.2022 г. по ч. т. д. № 2158/2021 г. на I т. о. и определение № 50006 от 31.01.2023 г. по ч. т. д. № 2607/2021 г. на II т. о. (за първия въпрос) и определение № 200 от 19.05.2021 г. по ч. т. д. № 1731/2020 г. на I т. о. (за втория въпрос). Ответникът по частната касационна жалба – ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 20.12.2023 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Предмет на образуваното пред Софийски окръжен съд т. д. № 116/2022 г. са субективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от В. В. П. и С. Б. П. за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния син Б. С. П., като всеки от двамата съпрузи-ищци, които са и действащи адвокати, е упълномощил другия да го представлява съгласно чл. 32, ал. 1, т. 3 ЗА; С постановеното по това дело решение исковете са уважени частично – за по 200 000 лв., като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на всеки от ищците е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 12 650 лв. за осъщественото на другия ищец (негов съпруг) процесуално представителство. За да отмени частично обжалваното пред него определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, и да измени първоинстанционното решение в частта за присъдените на адвокат В. П. разноски за представителство на съпруга й С. П., въззивният съд е приел, че на същата не се дължи адвокатско възнаграждение, а такова следва да се присъди само на адвокат С. П., който реално е осъществил правната дейност. Посочил е, че по делото са проведени четири открити съдебни заседания, като само в едно от тях адвокат В. П. се е явила лично и като представляваща адв. П. (който също се е явил в това заседание), докато за останалите три заседания се е явявал само адв. П. – лично и като представляващ своята съпруга. Допълнително, решаващият състав е съобразил предмета на делото, обема на реализираната правна дейност и обстоятелството, че правопораждащите факти, предмет на доказване в процеса, са едни и същи за двамата ищци, макар те да не са задължителни необходими другари, т. е. че ангажираните доказателства за единия ищец ползват едновременно и другия. Настоящият състав намира, че поставените в изложението въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Първият от въпросите, свързан с приложението на чл. 32, ал. 2 ЗА, е принципен и е относим за всеки случай на осъществено процесуално представителство по посочения ред. Представените в подкрепа на този въпрос съдебни актове обаче са ирелевантни за конкретното дело, тъй като касаят съвсем различни хипотези, а именно: дали липсата на писмен договор е пречка да се приеме, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно (определение № 515 от 02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о., определение № 60338 от 07.10.2021 г. по ч. т. д. № 1226/2021 г. на I т. о.); допустимо ли е съдът да преценява наличието на посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатно процесуално представителство (определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г. на II т. о., определение № 50439 от 26.10.2022 г. по ч. т. д. № 2158/2021 г. на I т. о.); липсата на уговорка в договора за правна защита и съдействие каква част от възнаграждението се дължи за защита по въззивната жалба на ищеца и каква част – за защита срещу въззивната жалба на ответника основание ли е за неприсъждане на дължимото адвокатско възнаграждение (определение № 50006 от 31.01.2023 г. по ч. т. д. № 2607/2021 г. на II т. о.). Доколкото в случая нито един от тези въпроси не е бил спорен и не е обсъждан от въззивния съд, то посочените съдебни актове не доказват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория въпрос, поставен в изложението. В първата му част същият е без значение за изхода на делото, тъй като, видно от мотивите на обжалваното определение, решаващият състав не е приел, че съществува „презумпция за еднаквост на дължимата защита при съединяването в един процес на искове“. Освен това, въззивният съд не е преценявал „съдържанието на защитата“, за която адвокатът претендира присъждане на възнаграждение, каквото е твърдението във втората част на въпроса, а е приел, че от страна на адвокат П. такава защита изобщо не е осъществена, тъй като в единственото заседание, в което тя е присъствала лично и в качеството й на процесуален представител на своя съпруг, той самият също е присъствал лично. При така формирания извод и с оглед спецификата на настоящата хипотеза, изразяваща се в това, че двамата ищци са адвокати по професия и при лично явяване всеки от тях може да осъществява сам защитата си, определение № 200 от 19.05.2021 г. по ч. т. д. № 1731/2020 г. на I т. о., на което се позовава частната касаторка, не доказва твърдяното от нея противоречие с практиката на ВКС. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение