Определение № 2809 от 29.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 842/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Дирекция ..Управление на собствеността и социални дейности" – МВР срещу решение № 4 /, 04.01.2024 г., постановено от Апелативен съд- София по т.д. №530/23, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 609 от 09.05.2023 г., постановено по т. д. № 1 269/22 г., по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 5 състав, с което съдът е бил признал за установено по предявените от „Дирекция ..Управление на собствеността и социални дейности" - МВР cpeщу „Давит ЕК" ЕООД, с правно основание чл. 422. ал. 1 ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД, че ответникът „Давит ЕК" ЕООД дължи на ищеца по договор № 5785опд - 78 от 16.09.2020 г., сумата 51 400 лв. - неустойка за забава по възложен ремонт на автомобил с per. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред Софийски районен съд - 03.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата в размер на 613.94 лв., представляваща мораторна лихва начислена върху главницата от 51 400 лв. за периода 22.12.2021 г. до 02.02.2022 г., за които суми в производството по ч. гр. д. № 5 497/22 г. по описа на Софийски районен съд, 174 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 27.03.2022 г. и е осъдил „Давит ЕК" ЕООД да заплати на „Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности" - МВР сумата 1 340.28 лв. - разноски в исковото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата 1 090.28 лв. - разноски в заповедното производство и след ОТМЯНАТА съставът на САС е постановил решение, с което е ОТХВЪРЛИЛ така предявените от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности" – МВР, БУЛСТАТ:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], cpeщу „Давит ЕК" ЕООД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД като неоснователни и недоказани и е осъдил Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности" – МВР, БУЛСТАТ:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на „Давит ЕК" ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Район „Красно село“, [улица] разноски в размер на сумата от 520.14 (петстотин и двадесет лв. и четиринадесет ст.) лв., представляваща внесена държавна такса, както и сумата от 6 000 (шест хиляди) лв., представляваща разноски за един адвокат, на основание чл. 78 от ГПК.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че по правните въпроси от значение за спора е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Давит Ек“ ЕООД, в писмен отговор от процесуалния си представител, изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

Видно от представения по делото договор 5785опд-78 от 16.09.2020 г. между Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности”, като възложител и „Давит ЕК" ЕООД - изпълнител е възникнало правоотношение, по силата на което изпълнителят е поел задължението за извършване на следгаранционно обслужване на леки автомобили от марките: Пежо, Ситроен, Форд и Рено, посочени в Техническа спецификация на възложителя. В Раздел II от договора, страните са уговорили срокът за приемането на превозното средство в сервиз на изпълнителя да е 24 часа, считано от датата на приемането на заявката като в зависимост от това дали се налага демонтаж на основни агрегати, срокът за ремонт е съответно 7 и 20 работни дни от приемането на МПС в сервиза, като за предаването на автомобила след ремонта е необходимо подписване на протокол за това (ал. 6). В Раздел VII страните са постигнали договореност по отношение на дължимите неустойки, като в уговорката в чл. 14 е предвидено, че при забава изпълнителят дължи неустойка в размер на 0.05% от общата цена за всеки просрочен ден, но не повече от 20% от общата цена. За размера на неустойката изправната страна дължи съставянето на протокол, като плащането е в 10-дневен срок, считано от датата на протокола.

От Заявка № 14 на основание чл. 1, ал. 4 от договора, че по отношение на процесния автомобил ищецът е направил заявка за ремонт, получена от ответника на 15.02.2021 г.. Видно от съдържанието на заявката ремонтът е за извършване на „смяна на ABS модул", като документът е двустранно подписан от името на заявителя и приелия заявката. От представения по делото двустранно подписан протокол от същата дата, се вижда, че автомобилът е предаден за ремонт. След ремонта е издадена фактура № [ЕГН] и автомобилът е предаден от служител при „Давит ЕК" ЕООД, като в протокола е вписана констатирана забава при изпълнението на ремонта. Възложителят, във връзка със забавено изпълнение на Договор № 5785опд78 от 16.09.2020 г. е начислил неустойка съгласно чл. 14 в размер на 51 400 лв., за което е съставен протокол, както и е отправена покана за плащането й в 10-дневен срок от получаване на писмото по посочена банкова сметка. От фактура № [ЕГН]/ 16.11.2021 г., е видно че ответникът е фактурирал извършените ремонтни дейности по процесния автомобил на обща стойност от 1 519 лв. с вкл. ДДС, а от представеното платежно нареждане от 03.12.2021 г. се установява, че фактурата е заплатена от възложителя.

От заключението на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по частичните заявки за ремонт на автомобили по процесния договор до 24.02.2021 г. е изплатена сумата от 140 763.40 лв., а към 26.02.2021 г. е изплатена сумата от 146 002.07 лв., както и че наличната по договора сума към 24.02.2021 г. е 259 236.60 лв. и към 26.02.2021 г. е в размер на 253 997.93 лв. Вещото лице е направило изчисления, че неустойката изчислена върху остатъчната стойност от 253 997.93 лв. е сумата от 32 638.73 лв., за периода 24.02.2021 г. - 08.11.2021 г. за 257 дни. Размерът на неустойката върху изплатената процесната фактура сума за съшия период възлиза на 195.19 лв. В заключението си вещото лице е отразило, че при проверка в счетоводството на ищеца е установило, че отчетната стойност на автомобила към датата на въвеждане в експлоатация през 2019 г. е 8 659 лв., както и че автомобила е заведен в баланса на ГДБОП.

Въззивният съд на база така възприетите факти по спора е разгледал и се е произнесъл по развитите във въззивната жалба на ответника оплаквания и доводи, свързани с действителността на клаузата от договора, отнасяща се до уговорената неустойка (чл.14), както и по отношение на възприетото от съда за търговския характер на сделката. По отношение на действителността на клаузата за неустойка въззиваемата страна и с оглед направеното от страна на ищеца възражение, че такова оспорване не е правено пред първоинстанционния съд, въззивният съд се е позовал на задължителните указания по приложението на закона, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според които съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Ето защо, според въззивния състав, дори, в конкретния случай, да се възприеме твърдението на ищеца, че ответникът не е релевирал в първоинстанционното производство възражение относно действителността на неустоечната клауза, предвид значението й за правилното разрешаване на спора, то съдът следва да се произнесе по нищожността на клаузата за неустойка в чл.14 от договора. В този ред на мисли, съставът на САС, позовавайки се на т.3 от ТР1/15.06.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е счел, че възможността на страните по договор да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно цит. ТР, както и предвид установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е счел за основателно оплакването във въззивната жалба, че вследствие неточно прилагане на критериите за съответствие на клаузите за неустойка с добрите нрави, първоинстанционния съд е приел, че клаузата на чл. 14 от договора е валидна. Цитираната клауза предвижда, че при забава в изпълнението на възложена от възложителя поръчка в установените с договора срокове за изпълнение, на изправната страна (възложителя) се дължи неустойка която е в размер на 0.05% на ден, но неповече от 20% от общата стойност на договора, тоест не върху стойността на конкретния ремонт, а върху общата договорена стойност на ремонтите, вкл. и тези които не са възложене и чийто размер многократно би превишавал неизпълненото задължение за изпълнение на възложения ремонт в уговорените между страните срокове. Следователно определената в чл. 14 от договора методика за изчисление на дължимата неустойка за забава води до изчисляване на неустойка в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди. С оглед на това настоящият състав намира, че така уговорената неустойка за забава, която следва да се изчислява върху целия размер на уговореното възнаграждение излиза извън присъщите й с оглед разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на процесния договор създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, поради което неустоечната клауза нарушава добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД.

.В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора, са изложени като правни, въпроси, за които се твърди, че са и от значение за изхода на конкретния спор, и които се свеждат до следните:

1. Можело ли въззивният съд да признава за нищожна клауза за неустойка за забава като противоречаща на добрите нрави, поради това, че предвидената в договора методика за начисляване на последната води до размер на неустойката многократно завишен спрямо обезщетението за евентуално предвидимите от забавата вреди;

2. Може ли съдът да се произнася служебно по възражение за неустоечна клауза, когато същата не произтича пряко от сделката или от събраните доказателства и без да уведоми страните предварително, че ще се произнася по нищожността на съответната клауза;

3. Можело ли въззивният съд да признава за нищожна клауза за неустойка, необезпечена с други правни способи/ поръчителство, залог, ипотека и др./ и за която клауза не е изследван какъв е характерът на неустойката/ мораторна или компенсаторна/ както и вида на задължението, което същата обезпечава/ съществено или за значителна част от същото/ и съдът да я обявява за противна на добрите нрави, с оглед излизане извън присъщите й функции, доколкото още към момента на сключване на процесния договор клаузата създава възможност за несправедливо обогатяване;

4. Можело ли при произнасянето по предходния въпрос съдът да не излага мотиви за предпоставките въз основа на които е счел неустоечната клауза за нищожна като противна на добрите нрави;

5. Следвало ли съдът да обсъди всички представени от страните доказателства, да прецени всички наведени от страните доводи и всички доказателства във връзка с последните и да мотивира вътрешното си убеждение кои факти счита за настъпили и на база кои доказателства и т.н.;

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира.

На база така възприетите критерии за дискреция относно наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. счита, че с оглед гореизложените съображения, не е налице основание за допускане на обжалване. От гореизложените въпроси само вторият има характер на правен такъв и при това явяващ се от значение за изхода по спора и то основно във втората си част касателно може ли съдът да се произнася служебно по възражение за нищожност на неустоечна клауза, без да уведоми страните предварително, че ще се произнася по нищожността на съответната клауза. Следва обаче да се вземат предвид следните съображения: в отговора на ИМ ответникът е навел възражение и се е основал на факти за твърдяна нищожност на процесната клауза за неустойка. Съдът само е преквалифицирал основанието за нищожност и се е произнесъл по това своевременно наведено от страната в процеса възражение, поради което не е налице хипотезата разгледана в т.2, абз.последен от мотивите към ТР1/2013г. на ОСГТК на ВКС, към които се препраща в мотивите на ТР 1/2020 на ОСГТК и които се отнасят до служебно/изцяло по инициатива на съда/ произнасяне по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях. Само в този случай въззивният съд следва, преди да се произнесе,да даде указания на страните относно релевантните за въпроса, по който служебно ще се произнася, факти и доказателства и разпределяне на доказателствената тежест за тях между страните.

Останалите четири въпроса са изцяло обусловени от твърдените от страна на касатора факти и вменени от негова страна на съда неправилни процесуални действия / в-си: № 1, № 3 и свързания с него № 4 /и в този смисъл въпросите са фактически и по правилността на конкретното решение, което е от значение при произнасянето на ВКС по реда на чл.290 ГПК, а не във фазата по реда на чл.288 ГПК. Петият процесуален въпрос е изключително общо формулиран и като такъв, спрямо него няма как изобщо да се приложи дискрецията по общия критерий в чл.280 ал.1 ГПК.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

В полза на ответника по КЖ не следва да се присъждат разноски в настоящата инстанция, с оглед липсата на установени такива.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.