Решение № 904 от 18.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9482/2010 г.

Решение № 904 от 18.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9482/2010 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Български документи за самоличност" против решение № 1555/18.05.2010 г., постановено по адм. дело № 6003/2009 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отменена заповед № 2004005288/15.05.2004 г. за налагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България" спрямо Божидар Димитров Гърдев, на основание чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, на началника на НБДС-ДНСП. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на първоначалната жалба като неоснователна. Ответникът Божидар Димитров Гърдев в писмено становище оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение и съобрази наведените доводи, намира касационната жалба за неоснователна по същество. Първоинстанционният съд е приел, че издадената заповед за налагане на принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД е незаконосъобразна, тъй като е издадена в противоречие с материалноправните разпоредби и не е съобразена с целта на закона. Така постановеното решение е правилно. Като правно основание за издаване на обжалваната заповед е посочена разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД/ в редакцията си към датата на издаване на заповедта/, съгласно която не се разрешава напускане на страната на лица, а паспортите и заместващите ги документи не се издават или издадените се отнемат на данъчнозадължени лица, за които е поискана забрана по реда на чл. 145, ал. 8, т. 2, букви "а" и "б" ДПК. Целта на всички принудителни мерки е определена в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) - за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Обжалваната заповед е издадена в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 5 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат. Съгласно чл. 1 от Конвенцията, България е длъжна да осигури на всяко лице под нейна юрисдикция, правата и свободите, определени в част I на Конвенцията. В случая релевантна е нормата на чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията относно признаването на някои права и свободи освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Първия протокол. Протокол 4 е неделима част от Конвенцията и по точно от нейната част I "Права и свободи". Чл. 1 - 5 на Протокол 4, по силата на изричната негова разпоредба - чл. 6, са допълнителни членове на Конвенцията и всички останали нейни разпоредби се прилагат, като се отчита този факт. Следователно по силата на така поетото генерално задължение и съобразно аргумента a maiori ad minus (който може по-голямото, може и по-малкото), държавата е длъжна да гарантира на гражданите си правото на свободно придвижване като допуща само предвидените в т. 3 на чл. 2 ограничения. Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. Разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на данъчно задължение и поискана забрана по реда на чл. 145, ал. 8, т. 2 б. "а" и "б" ДПК Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при отправено към него искане от компетентните органи, да наложи мярката. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2, макар да служи по принцип на справедлива цел - събиране на дължими задължения, и да е в съответствие с правото на държавата да приема такива закони, каквито счете за необходими, за да гарантира плащането на задължения. Автоматичното налагане на мярката, наред с горното, не дава възможност съдът да прецени съобразена ли е тя и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е в едно демократично общество. Т. е. съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт. Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти като размер, предоставено в хода на производството обезпечение, погасяване и други, правят съдебният контрол неефективен и с оглед на това водят до нарушение на чл. 13 от Конвенцията - право на ефективни правни средства за защита. С оглед на изложеното съдът счита, че наложената принудителна административна мярка е постановена и в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 5 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат. Следва да се посочи също, че с решение № 2 от 31.03.2011 г., постановено по конституционно дело № 2/2011 г. е установена противоконституционност на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Съгласно чл. 14, ал. 3 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), решенията на съда се обнародват в "Държавен вестник" в 15-дневен срок от приемането им и влизат в сила 3 дни след обнародването им. Решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани - чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Решението на Конституционния съд е публикувано в ДВ, бр. 32/2011 г. и е влязло в сила на 23.04.2011 г. При постановяването на решението първоинстанционният съд е приложил точно материалния закон, с оглед на което съдебният акт следва да се остави в сила.