Определение № 38 от 19.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 6/2011 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 вр.чл.410 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на С. С. Г. срещу Определение № 2996 от 02.11.2010 год. по ч.гр.д.№ 2673/2010 год. на Пловдивския окръжен съд. С това определение, съставът на ПдОС се е произнесъл по частната жалба на С. Г. срещу разпореждането от 10.06.2010 год. по ч.гр.д.№ 8160/2010 год. на Пловдивския районен съд с което е постановен отказ по искането му за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу Д. С. Ангелов. Частната касационна жалба е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК. Касаторът счита, че определението е неправилно. Изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържа позоваване на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията на т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не е формулиран. От съдържанието на изложението, обаче, може да се изведе въпроса по прилагането на чл.127 ал.1 т.4 ГПК при посочването в заявлението на основанието на което се иска издаване на заповедта по чл.410 ГПК. Съдържанието на изложението до голяма степен възпроизвежда доводите по частната касационна жалба, а именно – че посочването в т.12 на заявлението („Обстоятелства от които произтича вземането”), че „вземане за парични суми въз основа на писмен документ” е достатъчно. Основанията по т.1 и т.2 на чл.280 ал.1 ГПК касаторът свързва с произнасянето на състави на Търговска и Гражданска колегии на ВКС и на окръжни съдилища по спорове, обусловени от прилагането на чл.410 ГПК и чл.127 ал.1 т.4 ГПК. Настоящият съдебен състав счита, че наличието на задължителна съдебна практика по поставения въпрос изключва основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради обстоятелството, че въззивното определение на ПдОС не е в противоречие, а в съответствие с цитираната практика на ВКС, според която посочването на конкретна правна квалификация не е необходимо, но поне обща индивидуализация на спорното правоотношение от което произтича вземането следва да е налице. Различното произнасяне в определенията на окръжните съдилища, които е приложил касаторът е обусловено от различните факти и обстоятелства по делата. Изразът „вземане за парични суми” не съставлява основание, а посочване при коя от хипотезите на чл.410 ал.1 т.1 ГПК е сезиран съдът, а „въз основа на писмен документ” е формата на доказване, но не и посочване на правоотношението, което материализира този документ. Специфичното в случая е и това, че приложеният документ съставлява запис на заповед, правното значение на който като менителничен ефект би обусловил редът по чл.417 т.9 ГПК, а като разписка – не съдържа посочване на основанието на което се дължи сумата. Т.е. основанието по смисъла на чл.127 ал.1 т.4 вр.чл.410 ал.2 ГПК не може да бъде изведено и от приложените към заявлението доказателства. Поради изложените съображения, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.