Определение № 372 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. В. Ш., лично и в качеството му на пълномощник на К. Ш. и Г. Ш., срещу въззивно решение №1016/17.05.2016г., постановено по възз.гр.д.1273/2016г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение №4153/12.06.2015г. по гр.д.№15628/2013г. на Софиийски градски съд, е отхвърлен като неоснователен искът на касаторите за поставяне под запрещение на ответницата М. Т. Т.. В касационната жалба се поддържа, че решението на САС е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите са поставили процесуалноправни въпроси, свързани със приложението на разпоредбата на чл.266 ГПК, когато делото има за предмет поставяне на лице под запрещение; за задължението на въззивния съд по такъв род дела да събира служебно доказателства за състоянието на лицето, чието запрещение се иска; както и за необходимостта за „разширяване кръга на медицинския критерий по чл.5 ЗЛС, съобразено със съвременните заплахи за правата и интересите на безпомощни стари хора”. Сочи се, че по първите два въпроса е налице основанието за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР№1/2013г. на ОСГТК, а по третия въпрос, че отговорът му ще има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответната страна по жалбата – М. Т. Т., в срока по чл.287 ГПК, не е представила писмен отговор. Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.5 ЗЛС, въззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, в т.ч. и като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че ответницата М. Т. е на 91 години, не страда от слабоумие или душевна болест, разсъждава логично, ориентирана е за време, място, събития и собствена личност, в състояние е да разбира значението на действията си, да ръководи постъпките си и да защитава интересите си. Посочено е, че както от личния разпит на ответницата, така и от приетото заключение на съдебно-психиатричната и психологическа експертиза, включително и от разпита на свидетелите по делото, се установява липсата както на медицинския критерий /наличие на заболяване/ за поставяне на лицето под запрещение, така и на юридическия критерий /невъзможността във връзка със констатирано заболяване лицето да се грижи за интересите си и да защитава правата си/. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, релевираните от касаторите основания за селекция на жалбата, не са налице. Съгласно т. 4 от ППВС № 5/ 1979 г., за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания - медицинско /страдание от душевна болест или слабоумие/ и юридическо /невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта/. Същото е прието и в константната практика на ВС и ВКС. С атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно. Въззивният съд изрично е посочил, че от анализа на всички събрани по делото доказателства, намира, че ответницата не страда от заболяване и е способна да се грижи за своите работи. Следователно, наличието и на двата критерия, визирани в чл.5 ЗЛС, за поставяне на едно лице под запрещение са обсъдени във въззивното решение, като в тази насока са изложени мотиви. Повдигнатите от касаторите процесуалноправни въпроси относно възможността за събиране на доказателства и във въззивното производство, включително и служебно от съда по делата за поставяне на едно лице под запрещение, са неотносими, доколкото са аргументирани с твърдения за евентуално допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, а последните съставляват касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, за което съдът не извършва проверка в производството по чл.288 ГПК. Третият въпрос в изложението, касаещ необходимостта от „разширяване” на медицинския критерий при преценката за наличие на условия за допускане на запрещението, е също неотносим, тъй като въпросът е от компетентността на законодателя, а не на правоприлагащия орган, какъвто е съдът. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение