Определение № 11044 от 14.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 10510/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Т. Касабов, В. Вълкова, М. Славова и Л. Варнев срещу определение №2434/11.09.2023 г., постановено по адм.д.1674/2023 г. по описа на Административен съд – Варна (АС-Варна), с което е оставена без разглеждане жалбата им против Решение № 859/09.06.2023 г. на Висшия адвокатски съвет. Частните жалбоподатели твърдят, че обжалваното определение е недопустимо, постановено при нарушаване на процесуалните правила, на материалния закон и е необосновано, поради което искат да бъде отменено и да се реши спора по същество или да бъде изпратено за разглеждане от Административен съд-София-град или да бъде върнато на Административен съд-Варна. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в частната жалба. Не претендират разноски. Ответникът Висшият адвокатски съвет оспорва частната жалба по подробни съображения, изложени в писмено възражение. Не претендира разноски. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежни страни, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение №2434/11.09.2023 г., постановено по адм.д.1674/2023 г. по описа на АС-Варна е оставена без разглеждане жалбата на Т. Касабов, В. Вълкова, М. Славова и Л. Варнев против Решение № 859/09.06.2023 г. на Висшия адвокатски съвет, с което е отменено Решение № 14/20.04.2023 г. на Адвокатския съвет на Адвокатска колегия-Варна по Протокол №1/20.04.2023 г. за избор на секретар на съвета адвокат В. Вълкова – резервен член на съвета. Административният съд е приел, че жалбата е недопустима поради липса на подлежащ на оспорване акт, от което е обосновано наличие на предпоставките на чл. 159, т. 1 от АПК за оставянето й без разглеждане. Решаващият съд е изложил мотиви относно възможните хипотези за осъществяване на съдебен контрол по отношение на актове на Висшия адвокатски съвет, от които е аргументирал извод, че оспореното пред него решение не подлежи на обжалване. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд се произнесъл в законен състав по повод адресирана от него жалба, в която се твърди, че е компетентен да я разгледа, поради което валидно и допустимо е осъществил задължителната служебна проверка относно нейната редовност и допустимост. Съгласно чл. 134 от Конституцията на Република България Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се като нейната организация и ред на дейността й се уреждат със закон. В специалния Закон за адвокатурата (ЗА) по отношение на изрично посочени актове на Висшия адвокатски съвет е предвиден съдебен контрол, който се осъществява от Върховния касационен съд, формирал непротиворечива дългогодишна съдебна практика по този въпрос. По реда на АПК подлежат на разглеждани жалби против актове на Висшият адвокатски съвет, които са приети на основание чл. 121, ал. 2, предложение първо от ЗА или по своето съдържание и правно действие също могат да се определят като нормативни. Оспореното пред АС-Варна решение не отговаря на установените в съдебната практика критерии за подобно квалифициране, защото е взето по повод индивидуален случай, засяга пряко само за ограничен кръг правни субекти и не регулира по общозадължителен начин обществени отношения за неограничен период от време, независимо от поддържаното становище, че би оказало влияние върху всички адвокатски колегии. В теорията и съдебната практика непротиворечиво се приема, че наименованието не е определящо за класифицирането на един акт като нормативен (съдържащ правни норми, отнасящи се до неопределен и неограничен кръг от правни субекти и имащ многократност на приложението и правното им действие), общ (еднократно действие, създаващ права или задължения, или непосредствено се засягат права или законни интереси на неопределен кръг лица, които не са идентифицирани индивидуално) или индивидуален (пораждащ, изменящ, прекратяващ правоотношения, деклариращ или констатиращ права или задължения, засягащ правната сфера на индивидуализирани правни субекти), а е необходимо да се изследва издател, съдържание и действие на акта, за да се определи неговия характер. Решение № 859/09.06.2023 г. на Висшия адвокатски съвет е взето по повод жалба срещу конкретно решение на Адвокатския съвет на Адвокатска колегия-Варна за персонален избор на конкретен адвокат за секретар на съвета, което го определя като проява на предоставено със специалния закон (чл. 7, ал. 4 от ЗА във връзка с чл. 88, ал. 5 от ЗА) конкретно правомощие на един от висшите органи на самоуправляващата се Адвокатура за осъществяване на контрол по отношение на актове на други нейни органи. Нормативно установената йерархичност на структурата на Адвокатурата предполага и подобен вътрешноорганизационен контрол, зачитането на който се гарантира с разпоредбата на чл. 122, ал. 2 от ЗА независимо от липсата на подчиненост на адресатите на акта спрямо неговия издател (за разлика от вътрешноведомствените взаимоотношения). В случая Висшият адвокатски съвет е действал като горестоящ орган спрямо Адвокатския съвет на Адвокатска колегия-Варна, поради което и само на това основание (при абстрахиране от всички други елементи на дефинициите по чл. 21 от АПК, чл. 65 от АПК и чл. 1а от Закона за нормативните актове) не е възможно да бъде определено като индивидуален, общ или нормативен административен акт, защото с него се осъществява контрол по отношение на акт, пораждащ правни последици за адресатите му. Оспореното пред АС-Варна решение не притежава нито един от белезите на нормативен административен акт, както се твърди в частната жалба, защото не съдържа административноправни норми, не се отнася за неопределен и неограничен брой адресати и има еднократно действие. Актът е издаден от субект, на който със закон е възложено упражненото правомощие да осъществява конкретен контрол по отношение актове на други правни субекти, с които се намира в една самоуправляваща се структура и този акт оказва влияние само върху тези вътрешноорганизационни отношения, а не създава пряко права или задължения за правните субекти, които косвено е възможно да засегне. Обсъжданият акт не притежава белезите и на общ административен акт, както се твърди в частната жалба без изложена специална аргументация, която да бъде обсъдена изрично. При формиране извода на настоящия съдебен състав относно характера на оспорения пред АС-Варна акт са използвани идентични правни и логически конструкции с приложените при постановяване на определение № 7149/14.07.2022 г., постановено по адм.д. 5202/2022 г. по описа на Върховния административен съд, цитирано в частната жалба, а достигането до различен краен резултат е следствие от различната фактическа обстановка в двата случая. Доводите в частната жалба, че тълкуването на ЗА, което е намерило израз при прилагането на закона за вземане на оспореното пред АС-Варна решение Висшия адвокатски съвет има значение за всички адвокатски съвети, не кореспондират с конкретна правна норма. Според чл. 122, ал. 2 от ЗА решенията на Висшия адвокатски съвет са задължителни за адвокатите и органите на адвокатурата, но подобна обвързваща сила не придадена на мотивите за вземането им. В случая липсва „дописване на нормативен акт“, а тълкуване на закона като елемент от дейността по неговото прилагане. Основателно е поддържаното в писменото възражение на Висшия адвокатски съвет съображение, че е налице и хипотезата на чл. 159, т. 4 от АПК, която не е обсъдена от АС-Варна, но не по отношение на всички жалбоподатели и по различни от изложените от ответната страна съображения, а именно: Частният жалбоподател Т. Касабов е член на колективния орган, чието решение е отменено с оспореното от него пред първата инстанция решение на Висшия адвокатски съвет, поради което и на това основание жалбата му до АС-Варна е процесуално недопустима по разширен аргумент от т. 1 от Тълкувателно решение № 1/18.04.2006 г., постановено по тълк. д. 1/2006 г. на Общото събрание на съдиите от Втора колегия на Върховния административен съд и в съответствие с основните принципи за функциониране на йерархичния контрол. Частните жалбоподатели М. Славова и Л. Варнев не посочват никакви обстоятелства, свързани само с тях лично, от които да се обоснове извод, че атакувания от тях акт на Висшия адвокатски съвет ги засяга пряко и непосредствено, за да е налице правен интерес да го оспорват. Частната жалбоподателка В. Вълкова е адресат на решението, което е отменено с оспореното от нея пред АС-Варна решение на Висшия адвокатски съвет и в този смисъл е възможно да се приеме, че тя има правен интерес да обжалва отмяната му, поради което по отношение на нея са налице предпоставките само на чл. 159, ал. 1 от АПК, установени от първата инстанция. За пълнота на изложението трябва да бъде посочено, че според непротиворечивата практика на Върховния касационен съд на съдебен контрол подлежат само изрично изброени в ЗА решения на Висшия адвокатски съвет, а именно тези по чл. 7, ал. 4 - 7, чл. 9, ал. 6, чл. 10, ал. 5, чл. 16, ал. 4 и 5, чл. 19, ал. 7 и 8, чл. 20, ал. 3, чл. 22, ал. 3, чл. 53, ал. 2, чл. 61, ал. 4, чл. 106, ал. 4, чл. 116, ал. 1 и чл. 130, ал. 2 от ЗА, което са пряко свързани с възможността за упражняване на адвокатска професия, какъвто не е настоящия случай. (определение № 273/28.09.2023 г. по гр.д. № 3355/2023 г. на III г. о. на Върховния касационен съд и цитираните в него определение № 250/10.01.2017 г. по гр. д. № 3301/2016 г. на III г. о.; определение № 1/5.01.2011 г. по гр. д. № 1869/2010 г. на IV г. о.; определение № 366/5.11.2014 г. по гр. д. № 4883/2014 г. на IV г. о.; определение № 22/27.01.2015 г. по гр. д. № 6379/2014 г. на III г. о., определение № 236/1.11.2016 г. по гр. д. № 2803/2016 г. на III г. о.). Атакуваното пред АС-Варна решение на Висшия адвокатски съвет е взето по повод жалба, подадена на основание чл. 88, ал. 5 от ЗА, който препраща към чл. 7 от ЗА. Препращането е към чл. 7 от ЗА в неговата цялост за разлика от препращането към чл. 7, ал. 1-4 от ЗА, предвидено например в чл. 99, ал. 5 от ЗА, но с оглед цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд и конкретните твърдения, искания и доводи (особено от гледна точка твърденията за нормативен характер на оспорения акт) в жалбата не е възможно да се приеме, че по отношение на оспорването, подадено от В. Вълкова са налице предпоставките на чл. 135, ал. 2 от АПК. В случая е подадено оспорването с доводи за наличие на основания по чл. 146 от АПК, поради което законосъобразно и обосновано АС-Варна е оставил без разглеждане жалбата в нейната цялост като подадена срещу акт, който не подлежи на оспорване по реда на АПК. По изложените съображения обжалваното определение като валидно, допустимо, правилно, законосъобразно, обосновано и постановено без допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, трябва да бъде оставено в сила. С оглед липсата на претенции за разноски такива не следва да бъдат определяни. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение