Определение № 2989 от 18.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 965/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Пазари юг“ ЕАД, [населено място] и „Логос кепитъл“ АД, [населено място] срещу решение № 25 от 11.01.2024 г. по в. т. д. № 332/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. Касаторът „Пазари юг“ ЕАД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 75 от 16.01.2023 г. по т. д. № 821/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17 състав дружеството е осъдено да заплати на „Логос кепитъл” АД, както следва: сумата от 1 750 лв., представляваща платен депозит по договор за наем, сключен на 21.10.2015 г. между „Логос кепитъл” АД и „Пазари юг” ЕАД, който подлежи на връщане по силата на постигната между страните уговорка с оглед настъпилото прекратяване на договора, ведно със законната лихва за забава считано от датата на депозиране на исковата молба – 12.05.2021 година до окончателното изплащане на задължението; сумата от 105 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 1 750 лв. за периода от 09.10.2020 г. до 12.05.2021 г.; сумата от 11621,50 лв., включваща сумата от 6892,06 лева - разходи за разрешение за строеж, заплатени от наемателя, сумата от 2000 лв., заплатена за услуги по строителен надзор, сумата от 103,60 лв., заплатена за одобряване на проекти за преработка след издаване на разрешение за строеж, сумата от 95,84 лв., заплатени за строителни дейности по изграждане на фундамент, сумата от 30 лв., заплатени за проект за ПБЗ, сумата от 1500 лв., заплатени за услуги по проект за визуализация на проекта, сумата от 420 лв., заплатени за проектантски услуги и сумата от 80 лв., заплатени за становище, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба - 12.05.2021 година до окончателното изплащане на задължението; сумата от 697, 29 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 09.10.2020 г. до 12.05.2021 г. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че при тълкуване на подписания от страните договор въззивният съд неправилно е приел, че наемодателят „Пазари юг“ ЕАД е поел задължение да осигури изпълнението на инвестиционните намерения на наемателя. Излага доводи, че е изпълнил задължението си по договора да осигури свободно и безпрепятствено ползване на наетия имот, както и че изпълнението на инвестиционните намерения е зависело само от наемателя, тъй като поставянето на преместваемо съоръжение не изисква разрешение за строеж. Касаторът релевира доводи за необоснованост на изводите на съда, че е налице признание от негова страна на неизпълнението на задълженията му по процесния договор. Моли въззивното решение в обжалваната от него част да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК касаторът „Пазари юг“ ЕАД поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя следните въпроси: „1. Може ли договор да се измени с едностранно изявление на едната страна, което не е адресирано до другата? Дали с вътрешноведомствен акт на едната страна може да се променят договорни условия?; 2. Следва ли желанието за постигане на споразумение на едната страна да се тълкува като извънсъдебно признание за виновност, признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК?; 3. При незапочнало изпълнение на договор може ли същият да се прекрати поради виновно неизпълнение?“ Касаторът поддържа, че поставените въпроси са разрешени в отклонение от практиката на ВКС, като се позовава общо на решение № 90 от 5.04.2016 г. по гр. д. № 5205/2015 г., IV г. о., решение № 181 от 23.11.2016 г. по гр. д. № 338/2016 г., III г. о., решение № 100 от 20.06.2011 г., ., II т. о., решение № 105 от 5.06.2014 г. по т. д. № 1697/2013 г., I т. о. и решение № 222 от 21.12.2011 г. по т. д. № 803/2010 г., II т. о. Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът „Логос кепитъл“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 75 от 16.01.2023 г. по т. д. № 821/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Логос кепитъл” АД искове за осъждане на „Пазари юг” ЕАД да заплати на ищеца сумата от 27 000 лв. от общия размер от 1 274 091 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнението на договора за наем от 21.10.2015 г. - пропуснати ползи от наема, който „Логос кепитъл” АД е следвало да получи за период от 10 години по договор, който е уговорено да бъде сключен с „ДМ България“ ЕООД за отдаване под наем на търговския обект, който е трябвало да бъде построен в наетия поземлен имот; сумата от 3000 лв., представляваща частична претенция от общо дължимите 110 000 лева - платена неустойка по т. 3 от Споразумение към договор за СМР, и сумата от 9000 лева, представляваща частична претенция от общо дължимите 35152, 90 лв. – неустойка по т. 4 от споразумението. Поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поради което е достигнал до неправилни изводи. В касационната жалба подробно е мотивирано становището на касатора „Логос кепитъл“ АД, че са налице предпоставките на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД за пораждане правото му на обезщетение за претърпените имуществени вреди – загуби от заплатени неустойки и пропуснати ползи от неполучен наем във връзка с неизпълнението на задълженията на ответника по обвързващия ги договор за наем. Излага съображения, че се касае до имуществени вреди, които са били предвидими към момента на пораждане на задълженията на наемодателя. Касационният жалбоподател моли атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната от него част. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Поставя следните въпроси: „1. Има ли причинна връзка между неизпълнението на длъжника ответник по настоящия спор да осигури непрекъснат и необезпокояван достъп до строителната площадка и невъзможността търговският обект, след построяването му върху наетата площ, да бъде отдаден под наем? Съгласието за преотдаване на търговския обект след построяването му върху наетата площ от страна на ответника от значение ли е при претенция за пропусната полза, предвид че ответникът е дал съгласие за реализиране на търговски обект по изискванията на „ДМ България“ ЕООД и че претенцията за пропусната полза от една страна е поради несключване на окончателен договор за пренаемане на обекта поради препятстване на строителството от страна на ответника? Допустимо ли е да се приеме, че изричното съгласие за пренаемане е основание за сключване на договор за наем с „ДМ България“ ЕООД при условие, че са изпълнени предпоставките наемът да е не по-малко от този към ответника, за да се приеме, че със сигурност ищецът е пропуснал ползи от невъзможността да го отдаде под наем или с одобряването на проектите от страна на ответника като възложител може да се приеме, че е дадено?; 2. Има ли причинна връзка между неизпълнението на длъжника ответник по настоящия съдебен спор да осигури непрекъснат и необезпокояван достъп до строителната площадка и платената от ищеца неустойка на строителя с цел предотвратяване на съдебни спорове?; 3. Допустимо ли е въззивният съд да тълкува чл. 12 от договора за наем частично?; 4. Допустимо ли е въззивният съд да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди обективно всички събрани по делото доказателства и доводи на страните?; 5. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?; 6. Допустимо ли е диспозитивът на решението да се основава единствено и само на изводи, които целенасочено обслужват /предварително избрания/ краен резултат, без да съдържа обяснение/мотивировка/анализ как се достига до тези изводи от една страна и от друга – без да се обсъдят и аргументирано отхвърлят твърденията и доводите на другата страна?; 7. Допустимо ли е изричното съгласие на наемодателя за пренаемане на търговския обект, при условие че е спазено изискването при пренаемане наемната цена на 1 кв. м. за терена да не бъде по-ниска от средната цена на 1 кв. м. за обектите, собственост на дружеството наемодател?“. Касаторът твърди, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 13 от 24.02.2022 г. по гр. д. № 2906/2021 г. на ВКС, I г. о. В изложението на касатора се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакувания акт на въззивния съд, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, прие следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че между страните липсва спор и се установява от писмените доказателства, че след проведена тръжна процедура между тях е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за наем, по силата на което „Пазари юг“ АД в качеството си на наемодател предоставя на наемателя за временно и възмездно ползване терен с площ от 518 кв.м., представляващ част от парцел V, кв.57, отреден за кооперативен пазар в[жк], за срок от 10 години срещу задължение на наемателя да заплаща наемна цена и да изпълнява инвестиционните си намерения, а именно разполагане на търговски обект – модулна сглобяема конструкция от термопанели, представляваща преместваем обект по смисъла на Наредбата за преместваеми обекти, с обща площ от 500 кв.м, с обем на инвестицията от 332 405, 80 лв. без ДДС. Решаващият състав на въззивния съд е посочил, че съобразно договора след получаване на разрешително за поставяне търговският обект следва да бъде монтиран и може да бъде предоставен за ползване на трети лица чрез сключване на договор за наем или договор за съвместна дейност само с изричното писмено съгласие на „Пазари юг“ ЕАД; след изтичане на срока на договора търговският обект, както и подобрената инфраструктура остават в полза на „Пазари юг“ ЕАД. В решението е установено, че със заповед от 27.10.2015 година, на основание решение на СД на дружеството наемодател, е спряно действието на договора, както и плащанията по него до предаване на терена с предавателно-приемателен протокол. Въззивният съд е приел, че с договор за изпълнение на СМР от 15.01.2018 г., сключен между „Бомини“ ЕООД като изпълнител, „Пазари юг“ ЕАД като собственик и „Логос кепитъл“ АД като възложител, „Пазари-юг“ ЕАД се е съгласило „Логос кепитъл“ АД - наемател на терена да изгради от името на „Пазари юг“ ЕАД и за своя сметка „основи и вертикална планировка за модулен търговски обект“, като на собственика е издадено разрешение за строеж № 44 от 19.07.2017 г. и на 20.03.2018 г. е съставен протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа. В решението е направена констатация за отправено от ответника до ищеца на 15.06.2018 г. предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие във връзка с изразеното обществено недоволство относно изграждането на горепосочения търговски обект. Установено е, че на 21.06.2018 г. „Пазари юг“ ЕАД е предложило на Столичния общински съвет като едноличен собственик на капитала на дружеството да вземе решение за бъдещото развитие на ситуацията около пазарната площадка „И. В.“ с оглед негативното отношение на гражданите, като в писмото е отразено, че вследствие жалбите СМР са преустановени. Въз основа на представената по делото нотариална покана с вх. № от 8.10.2020 г. съдът е счел, че ищецът е отправил и ответникът е получил изявление на наемателя за развалянето на договора за наем поради виновното му неизпълнение от страна на наемодателя. Констатирал е, че съобразно писмо, изпратено от ответника до ищеца, на заседание на СД на „Пазари юг“ ЕАД е взето решение за заплащане на претендираните с горевизираната нотариална покана обезщетения, както следва: 1750 лв. - платен от наемателя депозит по наемния договор; 6892,06 лв. - разходи за разрешение за строеж; 2000 лв. за услуги по строителен надзор; 103,60 лв., платени за одобряване на проекти за преработка след издаване на разрешение за строеж; 595,84 лв. - за строителни дейности по изграждане на фундамент; 30 лв.- проект за ПБЗ; 1500 лв. - услуги по проект за визуализация на проекта; 420 лв. за проектантски услуги и 80 лв. за становище, като е подчертано, че същите са заплатени от ищеца наемател. Въззивният съд е приел, че между „Логос кепитъл“ АД и „ДМ България“ ЕООД е налице договор за наем за обекта, който ще се изгради на терен с площ от 518 кв.м., предмет на предоставеното на „Логос кепитъл“ АД временно ползване с процесния договор за наем. За да разреши спорния по делото въпрос дали е налице твърдяното неизпълнение на договорните задължения на наемодателя, основание за разваляне на процесния договор за наем, съдът е тълкувал уговорките на страните по договора и е приел, че наред със задължението за заплащане на наемната цена наемателят е поел задължението да построи от името на „Пазари-юг“ ЕАД и за своя сметка търговски обект в наетия имот, който ще му бъде предоставен за ползване за срок от 10 години, като след изтичане срока на договора инвестицията ще остане в собственост на наемодателя. Като е съобразил, че съгласно договора 90-дневният срок за изграждане на обекта започва да тече след представяне на съответните разрешителни и спира да тече при наличие на невъзможност за изпълнение на СМР, както и че задължението за снабдяване с разрешителни за строеж е на „Пазари-юг“ ЕАД, а протоколът за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа е от 20.03.2018 г., съдът е формирал извод, че срокът за изпълнение на строежа е започнал да тече от тази дата. Поради това в решението е направен извод за неоснователност на възраженията на ответника, че е налице виновно неизпълнение на задълженията по договора от страна на наемателя, изразяващо се в неизпълнение на инвестиционните му намерения. В решението е прието, че наемодателят е нарушил задължението си по договора да предостави терена за изграждане на търговския обект и да осигури несмущавано от трети лица държане на обекта, като съдът е съобразил съставения констативен протокол, с участието на строителния надзор, за спиране на строителството, ценен в съвкупност с изявленията на ответника, удостоверяващи неизгодни за него факти, обективирани в обсъденото писмо от 06.11.2020 г. относно взето решение за заплащане на претендираните обезщетения за претърпени вреди съобразно нотариалната покана на ищеца, както и със събраните по делото гласни доказателства. Въззивният съд е направил заключение за установени по делото виновно неизпълнение на договора от страна на ответника, наличие на имуществени загуби във връзка с разходи за строителството, за чието заплащане на ищеца СД на ответното дружество е взело решение, както и причинна връзка между двете, поради което е счел визираните претенции, както и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за основателни. По претенциите за заплащане на обезщетения за имуществени вреди- загуби от заплатени неустойки по договор за СМР, сключен между „Логос кепитъл“ АД и „Бомини“ ЕООД, съставът на апелативния съд е изложил съображения, че не са налице предпоставките по чл. 82 ЗЗД. Изтъкнал е, че неустойките не са били предмет на първоначално подписания договор за СМР, а са договорени допълнително със споразумение между „Логос кепитъл“ АД и „Бомини“ ЕООД, поради което не може да се приеме, че същите са били предвидими при пораждане на задължението, както и че са в пряка причинна връзка с неизпълнението, за да бъдат възложени на „Пазари юг“ ЕАД. По иска за заплащане на сумата от 27 000 лв. от общия размер от 1274091 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от наема, който ищецът би получил по договор за наем, сключен с „ДМ България“ ЕООД, като е съобразил задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е счел, че не е налице сигурност, че ищецът ще получи приходите от наем предвид наличието на условие по процесния договор за наем, за което не е сигурно дали би настъпило. Позовал се е на изричната уговорка по договора за наем, че търговският обект, разположен върху отдадения под наем терен, може да бъде предоставян на трети лица, чрез сключване на договори за наем или договори за съвместна дейност, с изричното писмено съгласие на наемодателя, при изпълнение на определени условия, като за целта се подписва тристранно споразумение. По касационната жалба на „Пазари юг“ ЕАД: Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Въпросите по т. 1 и т. 3 от изложението на касатора „Пазари юг“ ЕАД не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 1 имат отношение към решаващите изводи на въззивния съд, доколкото в обжалваното решение е прието, че възражението за неизправност на наемателя поради незаплащане на наемната цена е неоснователно, тъй като по делото е установено, че съгласно решение на СД на „Пазари юг“ ЕАД задължението за заплащане на наемната цена възниква от датата на приемо-предавателния протокол, какъвто по делото не е представен, нито се твърди да е съставен с оглед неизпълненото строителство на процесния търговски обект. Тези въпроси не са значими за изхода на делото, тъй като писменият договор за наем от 21.10.2015 г. не е представен по делото в цялост, като от съдържанието му липсват клаузите след чл. 1, ал. 2 до чл. 4, ал. 5, и не би могло да се определи волята на страните по сделката за размера на дължимата наемна цена и за падежа на задължението на наемателя за заплащането й, съответно да се правят изводи дали договорът въобще е изменен в посочените части и дали е налице неизпълнение на характеризиращото договора за наем задължение на наемателя. Въпросът по т. 3 не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. В обжалваното решение е прието, че е налице виновно неизпълнение на задълженията на ответника наемодател по процесния договор, които са довели до развалянето на договора с изявление на ищеца наемател, но липсва направено заключение за незапочнало изпълнение на договора. Напротив, решаващият състав е счел, че срокът за изпълнение на строежа на търговския обект по договора е започнал да тече от 20.03.2018 г., когато наемодателят собственик на имота е изпълнил задълженията си за снабдяване с разрешителни за строеж и е издаден протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се обсъжда дали по отношение на въпросите по т. 1 и т. 3 от изложението на касатора са обосновани въведените допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Вторият въпрос на касатора „Пазари юг“ ЕАД също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на правен въпрос, а изисква преценка на доказателствата по делото и по-конкретно на съдържанието на писмо изх. № 382 от 6.11.2020 г., изпратено от ответника на ищеца, и на свързаната с него нотариална покана, въз основа на които съдът е направил извод, че наемодателят е признал неизпълнението на задълженията си по процесния договор. Същевременно, касаторът не е обосновал и въведените допълнителни предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса за приложението на чл. 175 ГПК в хипотезата на извънсъдебно признание на релевантен за предмета на спора факт, включително и когато то е направено пред държавен орган, или в друго производство, е формирана трайна съдебна практика, в смисъл, че извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото /решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС; решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., на ВКС IV г. о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., на ВКС, III г. о. и решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на ВКС, ІV г. о./ Трайна е практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, относно дължимата от съда преценка на признанието, разбирано като позитивно изявление на страната за осъществяването на неблагоприятен за нея факт или за това, че не се е осъществил благоприятен за нея такъв, по реда на чл. 175 ГПК, а именно, че тя се извършва с оглед на всички обстоятелства по делото, установени от събраните доказателства. В случая решаващият състав на въззивния съд след съвкупна преценка събраните по делото доказателства е счел, че съдържащото се в писмо от 6.11.2020 г. признание на ответника досежно неизпълнените му задължения по договора за наем – да предостави наетия терен за изграждане на търговския обект и да осигури несмущавано от трети лица държане на обекта съответства на установените със съставения с участие на строителния надзор констативен протокол и свидетелските показания относно спиране на строителството и засипване на изпълнените строителни работи в наетия имот. Направил е изрично позоваване на взетото решение от СД на дружеството наемодател за заплащане на претендираните от ищеца депозит по договора и обезщетения за имуществени загуби от разходи по повод строителството. С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивният съд се е придържал изцяло към константната практика на ВКС по тълкуване и приложение на процесуалното правило на чл. 175 ГПК, по отношение на която не е мотивирана необходимост от промяна или осъвременяване, което изключва поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По касационната жалба на „Логос кепитъл“ АД: С оглед бланкетно въведеното от касатора „Логос кепитъл“ АД основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице вероятност атакуваното решение да е недопустимо. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, като не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса. По отношение на поставените от касатора „Логос кепитъл“ АД въпроси по т. 1, 2, 3, 4, 6 и 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед формулировката им първият от въпросите по т. 1 и въпросът по т. 2 от изложението на касатора изискват преценка на събраните по делото доказателства и заключение относно наличието на причинна връзка между неизпълнението на задълженията на ответника по процесния договор за наем и имуществените вреди на ищеца – загуби и пропуснати ползи, чието обезщетяване се претендира. Вторият и третият от въпросите по т. 1 и въпросите по т. 3 и т. 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК насочват към оспорване правилността на изводите на въззивния съд относно липсата на сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца с наемната цена, която би получил по договор с „ДМ България“ ЕООД, с оглед предвиденото в чл. 12 от процесния договор изискване при отдаването под наем на изградения в наетия имот търговски обект или при сключване на договори за съвместна дейност наемодателят да даде изрично писмено съгласие за предоставянето на имота на конкретен ползвател. В тази връзка касаторът прави позоваване на частично тълкуване на посочената уговорка от съда и на дадено съгласие от наемодателя за преотдаването на търговския обект на „ДМ България“ ЕООД с оглед подписването от „Логос кепитъл“ на проекта за търговския обект. Въпросът по т. 7 изисква преценка на съдържанието на уговорката на страните по чл. 12 от договора и заключение относно значението на съответствието на уговорената при пренаемане наемна цена с установената цена в посочената клауза, поради което няма характера на въпрос по приложение на относима към спора материална или процесуална норма. Що се отнася въпроса по т. 6 от изложението той съставлява оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при формиране на изводите на въззивния съд, съответно основание за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. Независимо, че по отношение на обсъжданите въпроси не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се посочи, че касаторът не е установил и въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението му липсва конкретизация на кой от цитираните актове на ВКС противоречат разрешенията, дадени от въззивния съд, както и мотивиране съобразно изискванията на т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС на значението на поставените въпроси за точното приложение на закона и за развитието на правото. С оглед цитираното в изложението на касатора Тълкувателно решение № 3/2012 г. от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС следва да се посочи, че въззивният съд се е придържал изцяло към задължителните постановки на този акт на ВКС, че при иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага; установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението; тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. В случая изводът на въззивния съд за липсата на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на кредитора ищец с наемната цена, която би получил за период от 10 години по договор за наем, сключен с „ДМ България“ ЕООД, е изграден при съобразяване на цитираното тълкувателно решение и при отчитане на обвързващото страните по договора за наем изискване наемодателят да даде изрично съгласие за пренаемане на търговския обект. Въпросите по т. 4 и 5 от изложението на касатора се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните и да изложи мотиви и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая не се установява въззивният акт да противоречи на практиката на ВКС, тъй като обжалваното решение обективира подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и произнасяне по доводите и възраженията на страните. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които са поставени процесуалните въпроси, че съдът се е ограничил да обсъди само уговорката на страните по чл. 12 от процесния договор за наем, за да формира изводите си досежно правото на ищеца на обезщетение за пропуснати ползи. На първо място, доколкото именно тази клауза от договора съдържа релевантното изискване за изрично писмено съгласие на наемодателя при пренаемане на изградения търговски обект, то като я е поставил в основата на изводите си, съдът не се е отклонил от практиката на ВКС по процесуалните въпроси. На второ място, в решението на въззивния съд са обсъждани и издадените за строителството на търговския обект разрешение за строеж и протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, в които наемодателят фигурира като собственик на терена и възложител. Във връзка с поставените процесуални въпроси касаторът не се позовава на необсъждането от съда на конкретно представено по делото писмено доказателство, обективиращо съгласието на наемодателя за пренаемането на обекта от „ДМ България“ АД. По тези съображения не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставените процесуални въпроси, съответно не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на събраните по делото доказателства, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касаторът „Логос кепитъл“ АД поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не е обосновал съществуването на нито една от изяснените проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а се позовава на него само бланкетно. Поради изложеното касационният контрол не може да бъде допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение