Определение № 31 от 09.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 501/2012 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационни жалби от адв. К. Н. - процесуален представител на ищеца В. П. С. от [населено място] и от адв. Ю. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] - С., против въззивно решение №1955/19.12.2011 г. по гр.д.№2790/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 7-ми състав. Ищецът В. П. С. обжалва въззивното решение в частта, с която не е уважена претенцията му за неимуществени вреди, за разликата от 6000 лева до 50000 лева, а ответникът [фирма] – С., в частта, с която е осъден да заплати на ищеца сумата 6000 лева – неимуществени вреди. Въззивната инстанция е приела, че ищецът е получил увреждания, в резултат на които е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, а също така и нарушение на обичайния си начин на живот, следствие ухапване от куче в бензиностанция на ответника. Изводът е обоснован с разпоредбата на чл.31, ал.1 от Закона за здравето, във връзка с § 1, т.9, б.”л” и т.12, б.”ж” ДР на ЗЗ, като бензиностанцията е прието, че е обект с обществено предназначение, а процесното куче - биологичен организъм, което е биологичен агент по смисъла на § 1, т.12, б.”ж” от ДРЗЗ. Независимо от това въззивната инстанция е изложила извод, че при съвместното тълкуване на разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЗ и § 1, т.12 ДРЗЗ следва, че законът е уредил едно общо задължение за юридическото лице осъществяващо дейност в обект с обществено значение, като то осъществява тази дейност по такъв начин, че да не бъдат причинени вреди на лицата, които работят или пребивават на тези обекти. В изложението от процесуалния представител на ищеца се поставя материалноправния въпрос за точното прилагане на чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението от ответника по исковата молба се поставя въпросът за обхвата на понятието “биологични агенти”, който е решен от решаващия съд в противоречие с установената съдебна практика – решение №83/05.3.2008 г. по адм.д.№754/2007 г. на АС – София област. Освен това се твърди, че САС не се е произнесъл по въпроса за наличието на вина у неясни длъжностни лица, които според съда са извършили деликт по чл.45 ЗЗД. Навежда се довод, че съдът е бил длъжен да разгледа по същество възражението на ответника за липса на вина и като не е сторил това е нарушил задължителната практика на ВКС – т.2 от ППВС №7/1959 г., и се произнесъл в противоречие с решение №634/2011 г. на ОС – Пазарджик. И двете страни молят за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби намира, че не са налице сочените в тях основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, и от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото. По изложението на ищеца. По поставения от касационните жалбоподателя – ищец, въпрос настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.Обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и т.11 от посоченото ППВС, като са съобразени всички факти и обстоятелства, обусловили понесените от пострадалия неимуществени вреди. Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато по касационно обжалване по касационната жалба на ищеца. По изложението на ответника по исковата молба. По първия от поставените въпроси, а именно за обхвата на понятието “биологични агенти”, действително са налице изводи на САС, но решаващият извод на съда е свързан със съвместното тълкуване на разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЗ и § 1, т.12 ДРЗЗ, с което е уредено едно общо задължение за юридическото лице, осъществяващо дейност в обект с обществено значение по начин да бъдат причинени вреди на лицата, които работят или пребивават на територията на тези обекти. Въпрос по този краен, решаващ извод обаче касационният жалбоподател обаче не поставя. Поставеният втори въпрос от ответника по исковата молба по естеството си представлява навеждане на касационно оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че не е разгледано възражението за липса на вина. Това оплакване следва да бъде разгледано, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се посочи, че възражението е разгледано от въззивната инстанция. Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато по касационно обжалване и по касационната жалба на ответника по исковата молба. С оглед направените искания за присъждане на разноски, съдът намира, че предвид изхода от спора в настоящото производство, същите следва да останат в тежест на страните, така както са ги направили. Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,