Определение № 60631 от 09.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 298/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата М. Н. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Г. срещу решение № 11672 от 23.07.2020г. по в. гр. дело № 2994/2019г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, с което е потвърдено решение № 3024 от 24.04.2019г. по гр. дело № 15666/2017г. на Софийски градски съд, I ГО, 11 състав в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от М. Н. К. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, за разликата над присъдените 12 000 лв. до претендирания размер 70 000 лв., ведно със законната лихва върху отхвърлената част, и ищцата е осъдена да заплати на ответника сума в размер 302,43 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд не е обсъдил всички конкретно установени факти и остоятелства, имащи значение за правилното определяне на справедливо обезщетение за допълнително настъпилите усложнения в здравословното състояние на ищцата, не е отчел характера и тежестта на всяко едно от констатираните усложнения, което е довело до занижено по размер обезщетение, което не съответства на действителния обем от вреди и последици, не е обсъдил установеното пожизнено проявление на усложненията. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в инкорпорирано в касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси по прилагането на чл. 52 ЗЗД и определянето на размера на обезщетение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/30.10.1975г., т. 10 и ППВС № 4/1968г., и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. При определяне на размера на действително дължимото застрахователно обезщетение при вреди от ексцес, следва ли съдът да съобрази значително по-голямата тежест на усложненията спрямо първоначалните вреди, когато е доказано при условията на пълно и главно доказване, че усложненията, произтичащи в причинна връзка от първоначалните вреди, са значително по-тежки и с по-продължително проявление във времето, респективно длъжен ли е съдът да изложи съображения за тези доказани факти?

2. При определяне размера на дължимото обезщетение при иск за вреди от ексцес, длъжен ли е съдът да съобрази увеличените нива на застрахователно покритие към момента на проявление на усложненията и да обоснове връзката между конкретно настъпилите усложнения и размера на застрахователното покритие?

Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в представеното допълнително изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че вследствие на пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 04.04.2008г., реализирано от водача на самокатастрофиралия лек автомобил марка „Опел“, модел „Вектра“, ДК [рег.номер на МПС], застрахован при ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД по риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите – А. Б. П., ищцата М. К. е получила телесни увреждания и е претърпяла неимуществени и имуществени вреди, за които е била обезщетена от застрахователя съответно със сумите 20 000 лв. /за неимуществените вреди/ и 1 718,68 лв. /за имуществените вреди/ въз основа на сключено извънсъдебно споразумение от 28.10.2008г.

Позовавайки се на заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдебният състав е приел за установено, че счупването на тазовите кости при процесното ПТП и проведеното лечение е довело до нарушена статика и динамика на гръбначния стълб, което от своя страна е допринесло за по-ранно развитие на дегенеративни промени на структурите на гръбначния стълб на ищцата. През 2017г. е установена спондилоза на поясно-кръстния отдел на гръбначния стълб, увреждане на междупрешленните дискове в поясния отдел на гръбначния стълб с радикулопатия. При преглед на ищцата вещо лице д-р Х. Б. М. е установил, че има свободно движение в поясния отдел на гръбначния стълб на ищцата, който не е ограничен; при ищцата не се наблюдава растежен феномен, който следва да съществува при коренчево увреждане на поясната област; клиничното състояние на ищцата е добро, без да може да се определи докога същото ще остане такова. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, въззивната инстанция е приела, че при всички хора след 20-годишна възраст започва развитие на спондилоза и остеохондроза, но при ищцата причинената травма при настъпилото ПТП е допринесла за по-бързото и по-тежко протичане на неврологичното страдание. Обсъдила е и показанията на свидетеля Н. К. – баща на ищцата, от които се установява, че от залежаването поради травмите при катастрофата ищцата качила килограми, които натоварили допълнително гръбначния стълб, същата изпитвала чувство за непълноценност заради ограниченията в начина й на живот и през 2015г. прекарала трудна бременност.

За да определи обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в размер 12 000 лв., въззивният съд се е позовал на посочените факти и обстоятелства, настъпилият в по-ранен момент дегенеративен процес в резултат на счупването на тазовите кости при процесното ПТП, момента на проявление на страданието и отражението му върху здравето на ищцата – към момента на прегледа без клинично проявление на болестта. Съдебният състав е препратил съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК към мотивите на решението на СГС и по този начин ги е направил свои собствени. В този смисъл е възприел и обстоятелството, че протичането на болките и страданията е хронично – прогресиращо и се очаква да има по-силни болки в кръста и по-изразени симптоми в сравнение с хора на същата възраст, които не са претърпели такава травма, както и може да се предполага, че ищцата няма да може да вдига тежки предмети.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на спора и по отношение на които е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора материалноправни въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, поради което са релевантни, от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловил правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увреденото лице и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата М. Н. К. /касатор/ неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил се е с вида на допълнително настъпилите усложнения в здравословното състояние на ищцата, техният хроничен и необратим характер, клиничното състояние на ищцата към момента на прегледа, последиците от допълнително настъпилите усложнения за в бъдеще, възрастта на ищцата. Всички релевантни факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константата съдебна практика. В съответствие с ППВС № 4/30.10.1975г., т. 10 въззивната инстанция е определила новото обезщетение за болките и страданията само от влошаването на здравословното състояние на ищцата, предвид причинната връзка с увреждането – характернтите оплаквания за всички дегенеративни проблеми са се отключили при ищцата в по-ранен момент, като процесното ПТП е допринесло за по-бързото и по-тежко протичане на неврологичното страдание.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /решение № 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм./, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 266 КЗ /отм./, сега чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което ищцата е претърпяла неимуществени вреди, е настъпило на 04.04.2008г., а ексцесът се е проявил през 2017г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 12 000 лв. въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. Различният размер на присъдените с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на настъпило ПТП, включително при настъпил ексцес, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело и различните факти, които са специфични за всеки отделен случай.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селекционен критерий, предвид наличието на формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат поради това, че не е депозиран отговор на касационната жалба, не са поискани разноски и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение