Определение № 864 от 23.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 1110/2011 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу решение № 1294 от 21.07.2011 г. в.гр.д.№ 754/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение от 08.12.2010 г. по гр.д.№ 10 200/2009 г. на Софийски градски съд в частта, с която на основание чл.226, ал.1 КЗ касаторът е осъден да заплати на Р. Б. И., починал в хода на процеса обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца при П. на 26.02.2008 г. в размер на разликата над сумата 35 000 лв. до 235 000 лв. В касационната жалба са въведени твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, а допускането на касационно обжалване е обосновано с разрешения в противоречие с ППВС № 4/1968 г. въпрос за размера на дължимото застрахователно обезщетение, като се излага, че съдът не съобразил установените с практиката критерии при неговото определяне. Касаторът поддържа, че по въпроса за приложението на чл.51, ал.1 ЗЗД решението било постановено в противоречие и с ППВС № 7/1959 г., тъй като съдът не е отчел обстоятелството, че не всички вреди и свързаните с тях усложнения са пряк и непосредствен резултат от противоправното поведение на делинквента, чиято отговорност обуславя и тази на застрахователя. Освен основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа и това по ал.3. Ответниците в писмения си отговор възразяват срещу допустимостта на касационното обжалване, като са наведени доводи и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с многобройните увреждания, претърпени от пострадалия при процесното ПТП, изразяващи се в черепно-мозъчна травма с контузия на мозъка, счупване на черепната основа в областта на лявата средна черепна ямка, частично увреждане на ІХ и Х черепномозъчни нерви. Причинена е и гръбначномозъчна травма чрез фрактура на VІІІ-ІХ гръдни прешлени с контузия на гръбначния мозък, двустранни счупвания на 3 ребра с гръден кош, проследени са лечението в продължение на почти два месеца в УМАЛ [фирма], 1 месец във ВМА, и независимо от това настъпилите усложнения – многобройни – като според вещите лица болките и страданията са били особено интензивни в период от 2 месеца, а в следващата година са били значителни, прогнозата за развитието на уврежданията според експертите е неблагоприятна, като е възможно настъпването на нови усложнения, което се потвърдила и от фаталния изход, като общо в това си състояние е бил около 31 месеца преди смъртта му. Въз основа на това съдът приел, че обезщетение от 300 000 лв. справедливо би обезщетило приживе пострадалия, но ответникът, сега касатор изплатил обезщетение на последния в размер на 65 000 лв., поради което присъдил разликата от 235 000 лв. Поставеният от касатора въпрос за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и постановеният въз основа на тях краен резултат по спора, поради което се явява обуславящ по вложения от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК смисъл. Налице е и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 ЗЗД противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена и в задължителното ППВС № 4/1968 г. При определяне на конкретния размер на обезщетението, необходимо да възмезди настъпилите в резултат на причиненото ПТП неимуществени вреди на ищеца, починал в хода на процеса, изводът на въззивния съд не се явява обусловен единствено от отделните обективни факти, относими към определянето му, а от различно спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл. 52 ЗЗД, то противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, поради което искането за допускане касационно обжалване следва да бъде уважено. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 4 000 лв. по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение