Определение № 289 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3559/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. М. К. чрез адв. В.Д. срещу решение №2905 от 11.05.2020г. по в. гр.дело № 3352/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 556487 от 07.12.2018 г на Софийски районен съд, с което е отхвърлен иска на настоящата касаторка срещу „Арина Г“ЕООД със седалище [населено място],предявен на основание чл. 240,ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 6050лв главница по договор за заем, сключен на 15.02.2017г.; сумата 6 050 лв. главница по договор за заем, сключен на 16.02.2017г, възнаградителна лихва върху главниците по всеки от двата договора на основание чл. 240 ,ал.2 ЗЗД както са уговорени ,обезщетение за забава на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД върху главницата по договор от 15.02.2017г. за периода от 16.08.2017г. до 19.01.2018г.; и обезщетение за забава върху главницата по договор от 16.02.2017г. от 262.17 лв. на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за периода от 17.08.2017г. до 19.01.2018г.,със саконните последици .За заемодател двата договора са подписани от ищцата Ж. М. К. в лично качество, заемополучател е „Арина Г“ЕООД, при склюването на договорите за заем представлявано от Ж. М. К. като негов управител. Ищцата твърди договорът да е сключен от нея като органен представител,каквито правомощия е имала до 16.03.2017г, на която дата в търгавския регистър е вписано пркратяване на нейните правомощия. Ищцата е изтъкнала и обстоятелства за предназначението на заетата от нея сума ,която била за погасяване на задължения на дружеството по извършени доставки от „Мартима“ ЕООД, за което са издадени и осчтоводени 4 бр. фактури на обща стойност 26550лв, от които собствени средства на дружеството били налични 14450лв, а останалата част в размер на 12 100 лв., с която ответното дружество не разполагало, представлявали заемни средства, получени от ищцата в качеството й на физическо лице на основание два договора за паричен заем, сключени на 15.02.2017г. и 16.02.2017г Към момента на подписване на договорите едноличен собственик на капитала и управител на „Мартима“ЕООД е ищцата Ж. М. К.. Ответникът е оспорил твърденията на ищцата за действително възникнали заемни правоотношения между страните ,факта на предоставяне на сумата от общо 12 100 лв и представените договори, съставени едностранно от ищцата по съдържание,като антидатирани В условията на евентуалност е релевирал възражения за нищожност на договорите поради липса на основание, липса на съгласие, заобикаляне на закона и при абсолютна симулация, ,евентуално като недействителни на основание чл. 40 ЗЗД и сключени във вреда на „Арина Г“ЕООД. С отговора на исковата молба ответникът е изложил фактически твърдения по които въззивният съд е приел за установено, че преди датата на сключване на договорите, на 09.02.2017г., ищцата е отправила уведомление до едноличния собственик по реда на чл. 141, ал. 5 ТЗ, след като ищцата била уведомена,че „Арина Г“ЕООД ЕООД има и втори управител, вписан на 02.02.2017г. и на 07.02.2017г. същият поискал достъп до търговските книги и счетоводните документи СГС е изтъкнал ,че ответникът е квалифицирал това си възражение като нищожност на договорите поради липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД,което не е обвързващо като квалификация. Съставянето на двата процесни договора за заем е извършено след като ищцата е заявила за освобождаването си като управител, но преди заличването да бъде вписано в търговския регистър/ на 16.03.2017г. / Във вътрешните отношения,независимо че заличаването още не е вписано, е от значение волеизявлението на управителя за отказ от овластяването и момента на достигане на уведомлението на управителя до волеобразуващия орган на дружеството След този момент, който в случая е настъпил преди съставянето на двата процесни договора отказалият се или освободен управител действа без представителна власт, като единствено по отношение на третите лице е предвидено друго/ чл. 141, ал. 6 ТЗ ./ Дружеството не е потвърдило действията на ищцата ,а е взело решение от нея да бъде търсена отговорност. Предвид позоваването от мнимо представлявания на недействителността,същата от висяща се е превърнала в окончателна и договорите не могат да породят целените с тях правни последици. Предвид това, а не поради нарушаване на чл. 38, ал.1 ЗЗД и нищожност на основание чл. 26, ал.1 предл първо ЗЗД, какно неправилно е прил СРС, въззивният съд е потвърдил отхвърлянето на иска като краен резултат. По възражението на ответника за нищожност на двата договора за заем въззивният съд е изложил решаващи съображения за друг вид ,съответно произтичаща от друго основание недействителност спрямо възприетата от първоинстанционния съд След обсъждане на доказателствата, в мотивите е изтъкнато и съображението, че извод за реално предаване на сумата не може да се направи нито от удостоверителното изявление на самата ищца, записано в договорите за да има значение на разписка ,нито от приетата по делото ССЕ. Не са представени първични счетоводни документи - ПКО относно внасянето на сумите в брой на каса, нито такива са били предоставени за работа на вещото лице, видно от описаните в заключението проверени документи. Оплакването на касаторката Ж. К. е за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, незаконосъобразност и необоснованост.При неуказване ,че страната не сочи доказателства за съответното обстоятелство е прието, че реално предаване на паричните суми не е доказано .За първи път пред въззивния съд се приема,че че съдържащите се в договорите за заем изявления за предаване и получаване не представляват доказателство. До момента на заличаване на ищцата като управител в търговския регистър,който е последващ спрямо датата на договорите, същата е имала мандат, като е управлявала е съответно е представлявала ответното дружество. В съществено нарушение на чл. 269 ГПК и на правилата на ограничения въззив Софийски градски съд приема обратното. Към жалбата е приложено изложение от адв В. Д..Сочи се осонование по чл. 280, ал.1 т.1 ,предл първо ГПК по два въпроса: -дали въззивният съд е оправомощен да се произнесе относно правилност на въззивното решение на основания различни от изложените в първоинстанционното решение, които не са релевирани от никоя от страните“ Сочи се противоречие с т.1 от ТР №1/09.12.2013г на ОСГТК ,тъй като въззивният съд е следвало да провери правилността на първоинстанционното решение по въззивна жалба на настоящата касаторка само в рамките на релевираните оплаквания, а е нарушил чл. 269 ГПК. -дали когато на страната не са дадени укацания по реда на чл.146, ал.2 ГПК че сочени от нея доказателства, а именно изявления в договори за заем за реално предаване на заеманите суми, които имат характер на разписка, но не доказвал реално предаване на заеманите суми поради спецификата на конкретния казус и това обстоятелство за пръв път е отчетено от въззивния съд, същият е следвало да даде указание на страната по реда на чл.146, ал.2 ГПК,че не сочи доказателства за предаване на сумите по договора. Изтъква се противоречие с т.2 от ТР №1/09.12.2013г на ОСГТК, тъй като според задължителното тълкуване въззивният съд е дължал указание. Постъпил е отговор от „Арина Г“ ЕООД чрез адв К. М..Изтъква се чл. 280, ал.3 т.1 ГПК като основание за недопустимост на жалбата ,тъй като се касае за търговски спор.Формулираните въпроси не са включени в предмета на делото и не са обусловили правните изводи на съда .Разгледани са основанията за неправилност, изтъквани от въззивния жалбоподател .По втория въпрос не е налице хипотеза, посочена в ТР №1/09.12.2013г на ОСГТК и няма противоречие с практика на ВКС. Претендират се разноски Касационната жалба е постъпила в срок и допустима по критерия на чл. 280, ал.3 т.1 ГПК Обжалваното решение не е постановено по търговско дело ,а по гражданско дело с предмет парично вземане,което не произтича от търговска сделка. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Предпоставките за това са касаторът да обоснове наличието на общо и допълнително основание съгласно чл. 280 ал.1 ГПК, или мотивите на обжалваното решение да сочат основание по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение не се изтъква от жалбоподателката и не се констатира, както не се констатира и основание обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за да се провери неговата валидност или допустимост. По делото е постъпила допълнително молба от касаторката с вх.№1599/24.02.2021г, в която се позовава на междувременно влязло в сила решение №2915/30.12.2019г по в.т.д№4291/2019г на САС ,с което е отхвърлен иска на „Арина Г“ЕООД. срещу „Мартима“ ЕООД за връщане на сумата от 26 550 лв по четирите фактури, като платена без основание,евентуално Ж. К. да бъде осъдена за заплати сумата като вреди на основание чл.145 ТЗ.Приложеното влязло в сила решение е без правно значение за настоящето производство и не обуславя проверка по предпоставките на чл. 229, ал.1 т.4 ГПК. Търговският спор по приключилото дело няма обуславящо значение за изводите по основанието на иска, предявен на основание чл. 240 ЗЗД .Решението би имало значение при иск на ищцата, основан на други обстоятелства /встъпване по чл. 74 ЗЗД,или гестия./ Общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК е формулирането на правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил изхода на спора. Въпросът„дали въззивният съд е оправомощен да се произнесе относно правилност на въззивното решение на основания различни от изложените в първоинстанционното решение ,които не са релевирани от никоя от страните“ засяга общи изисквания към решаващата дейност на въззивния съд. Върховен касационен съд въприема въпроса като формулиран в смисъл,който сочи произнасяне на въззивния съд относно правилност на първоинстанционното /а не на въззивното/ решение. За правилността на въззивното решение следи касационната инстанция в случаите, при които е допустимо и е допуснато/чл. 288 ГПК/ касационно обжалване по същество Затова в общия смисъл на излжението като цяло, при формулирането на въпроса защитата на касатора очевидно има преадвид проверката за правилност на първоинстанционните решения в рамките на наведените от жалбоподател оплаквания, което съдържание единствено би придало позитивно-правен смисъл на въпроса ,предвид тълкуването на чл.269, ал.2 ГПК и разясненията в ТР №1 / 09.12.2013г на ОСГТК Обосновката на основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК защитата свежда до анализ на отговора на исковата молба, като обвързващо извежда от него квалификация на правните основания за нищожност на двата договора, изтъкнати от ответника в процеса-липса на основание,липса на съгласие ,заобикаляне на закона и абсолютна симулация, като поддържа да не са били изложени конкретни факти относно доверието,т.е твърдения ,свързани с нищожността на договорите на основанието,което Софийски районен съд,125 състав е приел за осъществено в решението. Софийски градски съд не е постановил обжалваното решение в противоречие с разясненията в ТР №1 от 09.12.2013г по т.д № 1/2013г ОСГТК на ВКС и правилата на ограничения въззив.С постъпилата въззивна жалба от надлежна страна по делото въззивният съд е сезиран с проверка на обжалваното първоинстанционно решение ,но и с разрешаване на материалноправния спор като обект на въззивната дейност. Въззивният съд дава разрешение по съществото на спора, съответната правна квалификация на спорното право ,въведено с иск или възражение, длъжен е съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235,ал.2 ГПК да обсъди съвкупно доказателствата по делото и доводите на страните ,както и всички правнорелевантни факти / ППВС №7/65г и т.19 от ТР №1/04.01.2001г ОСГК и трайно установената практика на ВКС/. Преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е дал дължимата квалификация на иска, а изтъкваните от ответника в отговора на исковата молба правоизклюващи обстоятелства дължимо е преценил откъм правни последици,със съответната правна квалификация. В тази връзка, ревизиране на възприетото в първоинстанционното решение основание за нищожност по чл.26,ал.1,предл първо ЗЗД на договорите за заем не опредметяма противоречиво разрешение по прилагането на чл.269ГПК.Изтъкнатото от първостепенния съд противоречие на двата договора с чл.38, ал.1 ЗЗД решаващо е преценено от СГС като неотносимо.По същество решаващо е съображението на въззивния съд е ,че при наведените във възражението на ответника и безспорно установени по делото обстоятелства /уведомление за отказ от овластяване по чл.141,ал.5ТЗ, предшестващо датата на договорите / прекратяването на пълномощията е произвело действие между страните по делото и така двата договора са сключени от ищцата като лице без предствателна власт, противопоставимо във вътрешните отношения между тях От факта не следва абсолютна недействителност/нищожност/на сделката по заемно правоотношение,а е налице недействителсност по смисъла на чл.42 ЗЗД по отношение на представлявания при сключването на двата договора ,която може да се предяви и с възражение, както е разяснено с приемането на ТР№5/12.12.2016г на ОСГТК. Квалификацията ,възприета от въззивния съд е съответна на обстоятелствата по спора,съответна е на указанията в задължителната тълкувателна практика на ВКС, като с нея не се променят подлежащите на установяване факти,или доказатествената тежест.Постановките и разясненията на ТР №5/2016г по т.д №5/2014г ОСГТК са съобразени от въззивния съд при изпълнение на служебното му задължение да приложи закона ,като даде квалификация на вида недействителност,изтъкната по възражение на ответника. Вторият формулиран въпрос не е обуславящ за изхода на делото. Решаващите съображения на въззивния съд да приеме иска за неоснователен са две и са в зависимост на главно и евентуално. Независимо в какава поредност са отразени в мотивите на решението, водещо е съображението,че договорът е недействителен за предсавлявания като сключен след прекратяване на представителната власт. Евентуално е съображението,че фактическия състав на договора за заем при процесното договаряне не е осъществен с реално предаване на заетата сума.Отговорът на процесуалноправен въпрос, който да касира процесуални действия на съда, довели до неангажиране на доказателства от стрна на ищцата - заемодател за реално предаване на паричната сума поради това ,че на първа инстанция следвало да се приложи чл.146,ал.2 ГПК, а въззивният съд следвало да поправи пропуска служебно, като даде необходимото указание /съгласно ТР №1/2013г на ОСГТК/ на страната,че не сочи доказателства за реално предаване а сумата, няма да промени решаващия извод, че като недействителни двата договора са непотивопоставими на ответника,тъй като са сключени от представител без представителна власт, договорял със себе си за възникване на заемно задължение по което пълномощникът е кретитор ,а представляваният -длъжник. Макар изложеното да е достатъчно за извод ,че общият селективен критерии на чл. 280, ал.1 ГПК не е изпълнен, следва да се добави ,че твърдението на ищцата в исковта молба за осъществяване на реалния елемент на двата договора за заем не се е основавало единствено на засвидетелстваното в тях, че „подписаният договор има силата на разписка за извършено плащане“. Твърдението е за извършеното осчетоводяване „в касата и счетоводството на дружество Арина-Г“. Тъй като ответникът е оспорил редовността на фактурите,представени от ищцата, първоинстанционният съд е допуснал и приел заключение на съдебно-счетовдна експертиза,дала отговор включително на въпроса разполагало ли е дружеството със сумите в брой от каса и как са осчетоводени приходите на каса за периода 17.06.2015 до 16.03.2017г. Изяснени са обстоятелствата, за които понастоящем се твърди ,че са останали недоказани поради неизпълнени процесуални задължения на въззивния съд. Задълженията на въззивната инстанция,включително при наличие на непълноти в доклада, са разяснени с приемането на ТР №1/2013г по т.д№1/2013г ОСГТК, но предпоставки за изтъкване на пропуск съдът да се укаже ,че не се сочат доказателства за подлежащи на установяване от ищцата факти, в слуая не са налиице. Следва да се присъдят разноски, установени в размер на 1440лева.Възражението на жалбоподателката за прекомерност на тези разноски е неоснователно,като се има предвид фактическата и правна сложност на делото при защита, осъществена пред касационна инстанция ,както и предвид парично оценяемия защитаван интерес по иска, определящ за минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба №1/2004 на Висшия адвокатски съвет, възнаграждение от 1440лв не надвишава значително минималното /1097лв/ и не е налице основание за намаляването му. Ето защо Върховният касационен съд, ІІІ г.о.