Определение № 617 от 20.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 2806/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение №3652 от 27.05.2015г., постановено по в.гр.д.№ 6102/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV-а състав, в частта му, с която е отменено решение от 10.03.2013г. по гр.д.№42805/2011г. на СРС, 72 с-в, в частта, с която е отхвърлен иск на [фирма] по чл.59 ЗЗД за горницата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв. – частичен иск от 36 544.50 лв. и вместо това [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 17 480.70лв., представляваща горница над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. на обезщетението за пропуснати ползи за периода от м.09.2009г. до м.03.2011г. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв., предявен като частичен иск от 36 544.50 лв. при правилна квалификация по чл.82 във вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД. С касационната жалба е обжалвано въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 4 446 лв. при правилна правна квалификация по чл.82 във вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се излагат доводи, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо – касационно основание по чл.281 т.2 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по иска за сумата 21 926.70 лв. на непредявено основание, тъй като този иск на [фирма] е предявен с правно основание чл.59 ЗЗД, а въззивното решение е постановено при възприета правна квалификация на иска по чл.82 във вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД. Отделно се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че от доказателствата по делото не се установява, че строителните материали, за които се претендира, че е ползвано складово пространство на [фирма], са били закупени и са били налични в неговия склад. Отделно се излагат съображения, че по делото не е установено наличието на сложния фактически състав по чл.79 ал.1 ГПК, както наличието и размера на претендираните пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. По отношение на поставения процесуалноправен въпрос: „Съществува ли възможност въззивната инстанция да поправя грешна правна квалификация с въззивното решение или е длъжна да отстрани процесуалното нарушение като изготви нов доклад по чл.146 ГПК, давайки прецизна правна квалификация на предявените искове и указания на страните по подлежащите на доказване факти?” се твърди, че въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени в Тълк.решение №1/9.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК. По отношение на поставените материалноправни въпроси: „ Необходимо ли е при претенция за обезщетение за пропуснати ползи да е налице реалност и сигурност?” и „Следва ли при иск по чл.82 от ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение, ищецът да докаже реалната възможност за реализиране на приходи от имота?” касаторът сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълк.решение №3/12.12.2013г. по тълк.д.№3/2012г. на ВКС, ОСГТК, Решение №234/27.12.2013г. по т.д.№1181/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение №172/11.12.2013г. по т.д.№588/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и Решение №195/19.11.2013г. по т.д.№988/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В представения отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] – [населено място], поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, сочейки че промяната на правната квалификация на иска не е обусловила решаващите изводи на съда. Сочи, че поставените материалноправни въпроси не за значими за спора, нито са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат съображения за липсата на касационни основания по чл.281 т.2 и чл.281 т.3 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.09.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост в производството по чл.290 ГПК. Настоящият състав намира, че в обжалваната му част въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с оглед изложените в касационната жалба съображения за съществуващата вероятност за неговата недопустимост. С насрещния иск от 11.07.2011г. [фирма] е претендирал от [фирма] при условията на обективно съединяване сума в размер на 2 250 лв. като частичен иск от 45 000 лв., представляваща цената на предоставяне на складово пространство за съхранение на строителни материали, предмет на договора за доставка между страните от 15.05.2009г. С определение от 4.04.2012г., постановено на основание чл.140 ал.1 ГПК по гр.д.42805/2011г. на СРС, 72 с-в, първоинстанционният съд е постановил да бъде съобщен на страните изготвения проект за доклад по делото, в който е квалифицирал иска по чл.59 ЗЗД като претенция за ползване на процесните помещения при липса на правно основание. В съдебно заседание на 3.10.2012г. пълномощникът на [фирма] – адв.Д., е декларирала, че е съгласна с квалификацията на иска по чл.59 ЗЗД. С определение от 10.12.2012г. е допуснато увеличение на иска при претендиран размер от 21 92670 лв. като част от сумата 36 544.50 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване от страна на [фирма] на складовото пространство за периода от 15.07.2009г. до 7.07.2011г. С решение от 10.03.2013г. по гр.д.№42805/2011г. на СРС, 72 с-в, [фирма] е осъдено за заплати на [фирма] по иска по чл.59 ЗЗД сумата 4 446 лв. за ползване на складово пространство за периода септември 2009г. до март 2011г. като е отхвърлен иска за разликата до 21 926.70 лв. като част от сумата 36 544.50 лв. като неоснователен. С обжалваното решение №3652 от 27.05.2015г., постановено по в.гр.д.№ 6102/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV-а състав, въззивният състав е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иск на [фирма] по чл.59 ЗЗД за горницата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. до пълния предявен размер от 21 926.70 лв. – частичен иск от 36 544.50 лв. и вместо това е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД сумата от 17 480.70лв., представляваща горница над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4 446 лв. на обезщетението за пропуснати ползи за периода от м.09.2009г. до м.03.2011г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 4 446 лв. при правилна правна квалификация по чл.82 във вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД. За да постанови своето решение в частта относно претенцията на [фирма] за сумата общо в размер на 21 926.70лв., въззивният състав е приел, че „едно от задълженията на купувача по договора за продажба е да получи /вдигне/ продадените стоки /чл. 200, ал. 1, пр. 2 ЗЗД/. Неизпълнението на това договорно задължение накърнява позитивния интерес на кредитора-продавач, и в случай, че от това неизпълнение са настъпили вреди /претърпени загуби и/или пропуснати ползи/ за същия, това неизпълнение на задължението на купувача е от естество да ангажира договорната му отговорност за поправяне на всички вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от неизпълненото задължение за получаване на вещта. Искът за обезщетяването им, тъй като почива на договорно, а не на извъндоговорно основание, намира правната си квалификация в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД, а не в разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, както неточно е приел първоинстанционният съд.” Съдът е приел, че дължи произнасяне по иска на договорно основание. Анализирайки събраните по делото доказателства въззивният съд посочил, че няма основание да се приеме, че е налице валидно изявление за разваляне на договора за доставка, извършено от [фирма], което да би лишило ищеца от възможността да претендира обезщетение за поддържането на тухлите в своя склад на договорно основание. Приел е за установено, че периодът, през който тухлите са престоели недвигнати в склада на ищеца, е от септември 2009 г. до март 2011 г., както и че броят на тухлите, престояли в склада на ищеца е 5 040. Преценявайки поотделно и в логическата им взаимовръзка приемо-предавателните протоколи, свидетелските показания на св. Д. и заключението на експертизата, съдът е обосновал извода, че претенцията е основателна по чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД до размер на претендираната сума от 21 926.70лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неточно изпълнение на договора за доставка. От всички изложено по-горе настоящият състав намира за основателни съмненията за възможна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част. От една страна следва да се имат предвид предпоставките /петитумът на исковата молба, квалификацията на иска в доклада по чл.146 ал.1 ГПК, изявленията на пълномощника на ищеца/, въз основа на които първоинстанционният съд е приел, че сумата от 21 926.70 лв. се претендира от ищеца на извъндоговорно правно основание – неоснователно обогатяване. От друга страна са доводите, изложени от въззивния състав относно обстоятелствата, предпоставящи квалифицирането на иска като претенция на договорно основание –договорна отговорност. Различието се отнася до основанието на иска, а не само до правната квалификация. С оглед вмененото от закона задължение на съда да следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната му част, в производството по чл.290 ГПК касационният състав ще следва да извърши проверка дали въззивният съд е разгледал иска на предявеното от ищеца основание, респ. дали съдът се е произнесъл на непредявено основание. С оглед допускането на въззивното решение до касация за проверка на неговата допустимост, не следва да бъдат обсъждани поставените от касатора въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, имащи отношение към правилността на решението. Въпросите относно това дали въззивният съд е допуснал процесуално нарушение без да изготви нов доклад, респ. без да даде указания, свързани с неправилната правна квалификация, както относно това дали въззивният състав е допуснал нарушение на материалния закон, свързано с установяване наличието и размера на пропуснатите ползи, биха могли да бъдат предмет на обсъждане ако касационният състав приеме, че обжалваното решение е допустимо. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,