Определение № 458 от 14.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 324/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Н. Н. против определение № 564 от 31.05.2010г., постановено по гр.д.№ 685/2010г. на ВКС, ІІ гр.о., с което е оставена без разглеждане касационната жалба, подадена от същия против въззивното решение по гр.д.№ 872/2009г. на Окръжен съд – Благоевград. Навежда се оплакване от жалбоподателя за неправилно тълкуване на процесуалните норми и необоснованост на постановения съдебен акт Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна.. За да постанови обжалваното определение, съдът е приел, че обжалваемият интерес е данъчната стойност на гаража, предмет на иска за собственост, която е 487 лв. Поради липса на обжалваем интерес над 1000 лв. и на основание чл. 280, ал.2 от ГПК, касационната жалба е оставена без разглеждане. Определението е неправилно. Законодателното ограничение на достъпа до касационно обжалване, въведено с нормата на чл. 280, ал.2 от ГПК определя като безусловен критерий за допустимост обжалваемия интерес. Това понятие е ново, а вложеният в него смисъл е различен от цена на иска. Съгласно чл. 69, ал.1 от новия ГПК, цената на иска за парични вземания е сумата, която се претендира, а по искове за собственост – данъчната оценка /не ¼ от нея/, а ако няма такава – по пазарната цена на вещното право. Цената на иска обаче е определяща за държавната такса, съгласно чл. 71 от ГПК и за подсъдността – чл. 104 от ГПК. При определяне на критерия за допустимост на касационно обжалване законодателят е изоставил като такъв цената на иска, както бе в отменения ГПК и си служи с ново понятие “обжалваем интерес”. В новия ГПК няма текстове, които да правят връзка между обжалваемия интерес и данъчната оценка. Това понятие е употребено само в текстовете, уреждащи допустимостта до касационно обжалване на определенията – 274, ал.4 и на въззивните решения - чл.280, ал.2 от ГПК, както и за определяне размера на обезпечението за спиране изпълнението на осъдителното въззивно решение по чл. 282, ал.2 от ГПК. Тези текстове не съдържат препращане към текстовете, уреждащи цената на иска и определянето й по данъчна оценка. Аргумент в подкрепа на горното е и това, че, оценката на вещното право винаги зависи от местонахождението на имота. За имотите в селата и по-малките населени местя тя винаги е по-ниска. Правото на защита на вещните права обаче не може да зависи от местонахождението им, защото закона следва да се прилага еднакво за цялата страна и по отношение на всички правни субекти, съгласно чл. 6 от Конституцията и чл. 9, изр.2 от ГПК. Затова понятието обжалваем интерес по смисъла на чл. 280, ал.2 от ГПК не следва да се свързва единствено с цената на спорното право. Понятието “обжалваем интерес” не е дефинирано в закона, но безспорно съставлява стойността на материалното благо, което е предмет на обжалваното решение, респективно на обжалваната част от него. Ако при парични вземания тази част има точен размер, то при исковете за собственост той не може да бъде точно фиксиран. Интересът на обжалващата страна не може да се покрие с определената данъчна оценка, която има основно фискално предназначение както по данъчните закони, така и с оглед заплащане на държавна такса по гражданските дела. Интересът на обжалващия обаче, когато се касае за недвижим имот е неговата действителна стойност. Тя не може точно да се определи. Пазарната цена е най-близо до нея, но и тя не е постоянна величина. Затова съдът приема, че размерът на обжалваемия интерес следва да се преценява от съда, каквато възможност, макар и в по-различна насока му дава чл. 162 от ГПК. Общото и в двата случай е възможността за преценка на съда относно размера на иска, която и в този случай е действителната стойност на спорното право. Предявен е отрицателен установителен иск за правото на собственост върху гараж от 17 кв.м. в[населено място]. В хода на производството пред РС на л. 48 е представено у-ние за данъчната оценка на гараж по партидата на К. М. Б. на стойност 487 лв. Той не е страна в производството. На л. 69 от делото е представено у-ние за данъчната оценка на гараж по партидата на ответника М. Б. която е 1965 лв. Ако данъчната оценка на гараж в[населено място] е над 1000 лв., то действителната стойност на този гараж, която съставлява обжалваемият интерес за спорещите страни е над 1000 лв., а това обуславя неприложимостта на чл. 280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, настоящия състав на ВКС първо гражданско отделение приема, че обжалваното определение противоречи на смисъла и духа на закона и е необосновано, поради което следва да се отмени а делото да се върне на същия състав. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение