Определение № 3773 от 28.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3187/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), представлявана от председателя на Управителния съвет, чрез юрисконсулт С. Стоева-Гладийска, срещу Определение № 591/13.02.2024 г. на Административен съд – Пазарджик по касационно административен характер дело (КАНД) № 196/2024 г. С обжалваното определение съдът е спрял производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/2023 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд – Хасково. Частният жалбоподател първо сочи, че съдът неправилно е отбелязал в края на съдебния акт, че същият не подлежи на обжалване и обосновава теза си, включително със съдебна практика на Върховен административен съд (ВАС), петчленни състави. Частният жалбоподател на втора място сочи, че обжалваното определение за неправилно, като постановено при нарушение на процесуалния закон, тъй като липсва законоустановено основание за спиране на производството. Сочи, че основанията за спиране на съдебното производство са лимитативно изброени в чл. 229, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и сред тях не фигурира висящо производство по преюдициално запитване. В тази връзка счита, че разширяването на кръга на лимитативно посочените основания в чл. 229, ал. 1 ГПК по тълкувателен път е недопустимо, тъй като производството по преюдициално запитване не представлява преюдициално дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Счита, че доколкото в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) липсват особени правила относно спирането на съдебното производство, а препращането към глава ХII от АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд и доколкото не противоречи на НПК, като такива особени правила относно спирането не се съдържат и в уредбата на касационното производство по АПК, то не е приложима разпоредбата на чл. 144 АПК в касационните производства по ЗАНН, съответно не намира основание и приложението на нормата на чл. 229 ГПК. Според частния жалбоподател тълкуването на нормите на НПК, уреждащи основанието за спиране на наказателното производство при отправено от съда преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, води до извода, че производството се спира само когато съдът, пред който делото е висящо, отправи такова. Допълва аргументите с довода, че с решението на СЕС по отправено до него преюдициално запитване се дава задължително тълкуване на норми от правото на ЕС, а не се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо и в този смисъл не е налице обуславящо спорно преюдициално правоотношение. В тази връзка счита, че съдът е приложил разширително тълкуване на относимите към спора материалноправни норми. Претендира отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – „Бор Чвор“ ЕООД с [ЕИК], не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, след като извърши служебна проверка за допустимостта на частната жалба, намира следното: С обжалваното определение, в производство по чл. 63в ЗАНН във вр. чл. 208 и сл. АПК, Административен съд - Пазарджик е спрял производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/2023 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. на Административен съд – Хасково Съгласно чл. 63г ЗАНН в предвидените от закона случаи съдът може да прекрати производството с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба пред административния съд. Актовете по чл. 58д ЗАНН, сред които е наказателното постановление, вкл. електронния фиш, подлежат на обжалване или протестиране пред районния съд, в района на който е извършено или довършено нарушението, а за нарушенията, извършени в чужбина – пред Софийския районен съд. В теорията и съдебната практика е безспорно прието, че с оглед наличието на постановен правоохранителен акт от наказващия орган, в производството по обжалването на тези актове районният съд разглежда делото като въззивна инстанция като едновременно с това се явява първа съдебна инстанция в това производство, а административният съд се явява втора инстанция, която се произнася с окончателен съдебен акт. В досегашната си практика по тълкувателни дела Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд приема, че препращането в разпоредбата на чл. 63, ал. 1, изр. 2 ЗАНН (съответно чл. 63в ЗАНН) към глава дванадесета от АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд, и то доколкото не противоречи на НПК. Горепосочените разпоредби не будят съмнение, че производствата по съдебен контрол върху актовете на наказващия орган по реда на ЗАНН са двуинстанционни и се развиват пред районния съд – действащ като първа съдебна инстанция, и административния съд – действащ като контролно-отменителна (касационна) инстанция. Нито от разпоредбите на ЗАНН, нито от тези на глава дванадесета от АПК може да бъде направен извод, че постановено от административния съд определение на основание чл. 63г ЗАНН в производство по обжалване на решение на районния съд, с което е осъществен контрол върху акт по чл. 58д ЗАНН, подлежи на обжалване пред ВАС. Съдът намира, че в случая приложение не може да намери и чл. 132, ал. 2, т. 6 АПК. Безспорно дейността по административно наказване е форма на административна дейност, но това не приравнява наказателното постановление по същност и правни последици на административен акт, нито подчинява производството по издаването и обжалването му, а оттам – и на постановените в това производство актове, на едни и същи принципи с еднакво проявление. Особеният ред на обжалване на акта по осъществения съдебен контрол при обжалването на актовете по чл. 58д ЗАНН, който смесва административни и наказателно процесуалноправни елементи, не може да се прилага по аналогия в съдебно производство, чийто предмет е не решение на районния съд, както изрично е указано в закона, а акт на прекратяване/спиране на съдебното производство в предвидените от закона случаи. Следва да се съобрази, че липсва препращаща, към реда за обжалване на определенията и разпорежданията по глава тринадесета от АПК, норма в специалния закон. Отношението на ЗАНН към АПК е специален към общ закон, следователно винаги се прилагат специалните процесуални средства за защита, които предвижда ЗАНН, а правилата по АПК се прилагат само когато има изрично препращане и само в обема на това препращане. Както бе посочено по-горе, препращането с новелата на чл. 63в ЗАНН е ограничено единствено до решението на районния съд, с което са упражнени правомощията му по чл. 63, ал. 2 ЗАНН. С оглед посоченото правилно Административен съд – Пазарджик е дал указание, че определението му не подлежи на обжалване, а доводът на частния жалбоподател в тази връзка е неоснователен. По изложените съображения, подадената частна жалба е процесуално недопустима, като подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на контрол пред ВАС, поради което следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното производство – да се прекрати. Освен по изложените съображения частната жалба е недопустима за разглеждане и на още едно основание. Административен съд – Пазарджик е установил, че пред СЕС е образувано дело С-61/2023 г. по отправено с определение от 31.01.2023 г. по касационно административно-наказателно дело № 997/2022 г. по описа на Административен съд- Хасково, преюдициално запитване за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62/ ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, дали предвиденото в този член изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива, не допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение, че е предвидена възможност за освобождаване от административно-наказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Отговорът на поставения въпрос ще определи дали предвиденото в чл. 179, ал. 3а ЗДвП административно наказание, каквото е наложено на санкционираното лице, съответства на изискването по чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Съдът е обосновал извод, че въпросите, поставени в преюдициалното запитване, по което е образувано делото на СЕС, са пряко относими към разглеждания правен спор. Поради това като е приел, че разглежданият пред него спор е идентичен от правна и фактическа страна с поставения в преюдициалното запитване, решаващият състав е спрял производството по делото до приключване на производството по дело С-61/23 г. на СЕС. Частната жалба е недопустима като подадена срещу акт, който не подлежи на съдебен контрол. Съгласно чл. 229, ал. 1 АПК преграждащите определения, каквото безспорно е определението за спиране, подлежат на обжалване с частна жалба. С изричната разпоредба на чл. 631, ал. ал. 1, изр. 2 ГПК, приложима в съдебното административнопроизводство с оглед чл. 144 АПК, е предвидено изключение от това правило. Невъзможността за инстанционен контрол е изрично регламентирана в цитирания законов текст, без да бъде конкретизирана хипотеза, в която има отправено преюдициално запитване от друг национален съд на държавата членка или от национален съд на друга държава членка, или запитване от съда по висящото дело по въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на ЕС. Доколкото обаче решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България, а не само за съда, отправил запитването, то следва да се приеме, че забраната обхваща както случаите, в които съдът спира висящо дело поради отправяне на преюдициално запитване до СЕС, така и случаите, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд на същата или друга държава членка преюдициално запитване по аналогични или сходни правни спорове. Преценката е предоставена на съда, пред който е висящо делото, като определението му е изключено от обхвата на инстанционния контрол на основание чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК. Спирането на производството е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, а съдебният състав, пред който са поставени правните въпроси, по които е отправено преюдициално запитване по друго дело, има същите правомощия като състава на съда, който вече е отправил преюдициално запитване. В този смисъл, безпредметна се явява преценката на изложените в частната жалба доводи за неприложимост на разпоредбите на ГПК към правомощието на административния съд за спиране на производството, доколкото недопустимостта на производството, с оглед ясно изразената воля на първостепенния съд, изключва произнасянето на касационната инстанция по същество спрямо основанията за упражненото правомощие. С оглед изложеното, частната жалба, поставила начало на настоящото производство, следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото подлежи на прекратяване. Воден от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 215, т. 4 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение