Определение № 311 от 05.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 851/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу решение от 29.03.2010г., постановено по гр.д.№ 1249/08г. от Софийския градски съд, с което оставено в сила решение от 15.12.2007г. по гр.д.№ 10841/06г. на Софийския районен съд за отхвърляне на предявените от касатора искове по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.367- 379 ТЗ с цена от 1074 лв. за заплащане на възнаграждение за извършен превоз и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 303.75 лв. – договорна лихва за забава. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът [фирма],[населено място] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е доказано, че превозвачът е предал стоката по местоназначението й, поради което не му се дължи възнаграждение. Решаващият състав е съпоставил заявката за превоз, издадената опростена фактура и товарителницата, като е констатирал несъответствия в уговорената цена, товара и местоназначението. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационното обжалване е визирано от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обусловило решаващите изводи на въззивния съд. Касаторът в настоящото производство не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложените съображения за неправилност на въззивния акт са относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК. Въпросите “относно надлежното изпълнение на договора за превоз” и приетите разрешения “в противоречието със събрания по делото доказателствен материал” са изцяло оплаквания за небоснованост на въззивния акт, които не са обвързани с конкретен правен въпрос. Неточно е твърдението, че поради непредставяне на оригинала на товарителницата, въззивният съд е приел претенцията за недоказана. Действително, в решението е посочено, че товарителницата не е в оригинал, но това обстоятелство, както и липсата на подпис на фактурата, не са били определящи за крайните изводи на градския съд. Евентуалните неправилни изводи на съда по същество биха имали за последица неправилност на обжалвания акт, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, с оглед на законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол, предвид на функциите на ВКС като инстанция за проверка по правилното прилагане на правото, а не фактите по конкретния спор. Процесуалният въпрос за “прилагането на разпоредбите на чл.92 и чл.86 ЗЗД” е изведен от твърдението, че акцесорният иск неправилно е разгледан на основание чл.86 ЗЗД, вместо по чл.92 ЗЗД. Този иск е отхвърлен от първоинстанционния иск на заявеното по исковата молба основание – чл.92 ЗЗД и въззивният съд, оставяйки в сила обжалваното решение, е възприел правната му квалификация. По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд