Определение № 496 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3453/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д. от [населено място] срещу решение № 292 от 28.03.2013 г. по в. т. д. № 101/2013 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Варненски районен съд решение № 4369 от 02.11.2012г. по гр. д. № 4077/2012 г. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу него, в качеството му на поръчител по договор за банков кредит от 03.01.2007 г. и анекс от 07.04.2009 г., положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане на банката за следните суми: 14 844.25 лв. – главница по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от 09.12.2011 г. до окончателното й изплащане; 4 200.12 лв. – редовна лихва за периода 15.08.2009 г. - 21.11.2011 г.; 1 886.52 лв. – наказателна лихва за периода 15.09.2009 г. - 08.12.2011 г.; 1 177.93 лв. – деловодни разноски, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 20048/2011 г. на Варненски районен съд. К. поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Твърдението за недопустимост е аргументирано с липсата на правен интерес от предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК предвид извършеното от кредитополучателя цялостно погасяване на дълга по процесния договор за кредит преди завеждане на исковата молба, както и с неспазване на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите. Оплакването за неоснователност на претенцията е обосновано с допуснато нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК, изразяващо се в несъобразяването на настъпилия след издаване на заповедта за изпълнение факт на плащане на претендираните от банката-кредитор суми, имащ значение за спорното право. Като значими за допускането на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, л. 1, т. 1-3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Налице ли е правен интерес за кредитора от воденето на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК само спрямо поръчителя-солидарен длъжник, респ. допустимо ли е производството по такъв иск, ако самият кредитор още в исковата молба признава, че задължението по издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и по изпълнителния лист са платени изцяло и доброволно от основния длъжник преди завеждане на исковата молба; При това плащане следва ли да се счита за погасена и отговорността на поръчителя пред кредитора на основание чл. 139, ал. 2 ЗЗД, респ. да се счита погасено и правото на иск по чл. 422 ГПК за същото вземане; 2. Относими ли са към предмета на исковия процес по чл. 422 ГПК правопогасяващи възражения на ответника-поръчител за пълното заплащане на дълга по заповедта за изпълнение от кредитополучателя; 3. Намира ли приложение нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК и длъжен ли е съдът да съобрази фактите, настъпили преди завеждане на иска по чл. 422 ГПК, но след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, в това число извършеното от кредитополучателя извънсъдебно доброволно пълно плащане на дълга по заповедта за изпълнение; 4. От кой момент спрямо поръчителя тече шестмесечният срок по чл. 147 ЗЗД в случай, че в договора за банков кредит са налице две самостоятелни клаузи – едната императивна (в случая чл. 11 от договора за банков кредит), предвиждаща автоматична предсрочна изискуемост в случай на неплащане на определена вноска, и същевременно друга клауза (чл. 10.2. от договора) – диспозитивна и даваща право на банката сама да преценява кога да упражни правомощието си да обяви целия дълг за предсрочно изискуем; 5. Дължи ли ответникът по иска по чл. 422 ГПК съдебно деловодни разноски на ищеца в случай, че дългът е погасен от основния длъжник по заповедта за изпълнение преди завеждане на иска по чл. 422 ГПК, и в същата хипотеза има ли право ответникът на разноски при неоснователно заведен срещу него иск; 6. Следва ли съдът, служебно или по направено искане от страна по делото, да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато във Върховен касационен съд е висящо тълкувателно дело, по което са поставени за разглеждане и тълкуване въпроси, отговорите по които ще имат значение за правилното решаване на конкретния правен спор”. К. счита, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 163 от 04.02.2011г. по ч. т. д. № 901/2011 г. на ІІ т. о.; определение № 310 от 19.06.2012 г. по ч. гр. д. № 296/2012 г. на І г. о. и определение № 631 от 12.09.2012 г. по гр. д. № 581/2012 г. на ІV г. о. Противоречие с практиката на ВКС – решение № 171 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 801/2011 г. на ІV г. о. се поддържа и по отношение на втория въпрос. С основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие с решение № 715 от 22.11.2012 г. по ч. т. д. № 534/2012 г. на ІІ т. о.) и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (противоречие с конкретно посочени актове на районни и окръжни съдилища) е обосновано допускане на касационното обжалване по третия въпрос. Същите основания са заявени и по четвъртия въпрос с позоваване на множество актове на ВКС и на други съдилища. По отношение на последните два въпроса касаторът счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно – в противоречие с определение № 179 от 08.11.2011 г. по ч. т. д. № 940/2010 г. на ІІ т. о. (за петия въпрос ) и с определение № 226 от 27.03.2013 г. по ч. т. д. № 1537/2013 г. на І т. о. (за шестия въпрос ). Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 26.06.2013 г. Първоначалната ответница – Т. К. С. от [населено място] – не е обжалвала въззивното решение и не се е присъединила към касационната жалба на Д. Г. Д., поради което същата няма качеството на страна в настоящото производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Р. (България)” ЕАД, [населено място] срещу Д. Г. Д. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане за процесните суми, произтичащи от договор за банков кредит от 03.01.2007 г. и анекс от 07.04.2009 г., сключени между банката-ищец и третото неучастващо в делото лице К. С. Ц. от [населено място], въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответниците-поръчители по този договор. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на същите за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес предвид извършеното след издаване за заповедта за незабавно изпълнение и преди завеждане на исковата молба извънсъдебно плащане на целия дълг по процесния договор от страна на кредитополучателя, приемайки, че плащането по изпълнителното дело е ирелевантно за спора. Този извод е аргументиран по съображения, че: заповедта за незабавно изпълнение представлява изпълнително основание съгласно чл. 404, т. 1 ГПК; положителният установителен иск по чл. 422 ГПК на заявителя относно вземането, сам по себе си, не препятства действието на заповедта - чл. 422, ал. 2 ГПК, освен ако не е постановено спиране на изпълнението по чл. 420 ГПК; допуснатото незабавно изпълнение в конкретния случай не е спряно и е продължило да се осъществява в изпълнителния процес по изп. д. № 18/2012 г. на ЧСИ Р. Т.; съдебният спор относно вземането по заповедта за незабавно изпълнение препятства стабилитета на заповедта за изпълнение. Варненски окръжен съд не е уважил и възражението за преклудиране правото на иск срещу поръчителите поради неспазване на преклузивния 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. За начало на този срок е приет моментът на връчване на поканите за обявяване на кредита за предсрочно изискуем съгласно клаузата на чл. 10.2. от договора за кредит, а не настъпването на предвидената в чл. 11 автоматична предсрочна изискуемост. И доколкото заявлението по чл. 417 ГПК е депозирано преди изтичането на установения законов срок, е направен извод, че правото на ищеца да ангажира отговорността на поръчителите не е преклудирано. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по два от поставените от касатора въпроса (№ 2 и № 3), а именно – по въпросите, свързани с възможността в производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъдат релевирани правопогасяващи възражения за плащане на дълга и за приложимостта на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 9 и т. 11в на постановеното след подаване на касационната жалба Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., което обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на всички останали въпроси не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. По-конкретно: С оглед постановките по т. 9 и т. 11в от цитираното тълкувателно решение, не може да се счете, че е налице вероятна недопустимост на обжалвания акт, в какъвто смисъл е първият от поставените в изложението въпроси. Въпросите по т. 4 и т. 6 не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като същите са решени изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика – т. 18 от Тълкувателното решение № 4 от 18.06.2014 г. (по въпрос № 4) и т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС (по въпрос № 6). Що се отнася до въпрос № 5, свързан с отговорността за разноски, отговорът на същия е предпоставен от изхода на конкретното дело. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК