Определение № 1034 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2731/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби на страните по в.т.д. № 315/2022г. на АС– Пловдив.

Първата жалба е подадена от ищеца З. Б. Б. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Р. М. срещу решение № 398/08.08.2022 г ., постановено по в. т. д. № 315/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която е потвърдено решение № 48 от 30.11.2021 г ., постановено по т. д. № 55 по описа за 2020 г. на Смолянския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. Б. Б. против „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск за сумата от 14 000 лева, представляваща разликата над присъдената сума от 56 000 лв. до сумата 70 000 лева, ведно с описаните разноски, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания от уврежданията - контузия на главата, мозъчно сътресение, контузия на гръдния кош, счупване на 3,4,5 и 9 ребра вляво, счупване на дъгата на 5-ти шиен прешлен, претърпени при ПТП, настъпило на 31.10.2019 г., по вина на водача на лек автомобил „HONDA CRV“, с рег. № GX02DNH, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.11.2019 г. до окончателното й изплащане.

Жалбоподателят Б. твърди, че решението е неправилно поради нарушаване на материалния закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че при процесното подробно описано ПТП е получил увреждания, изразяващи се в контузия на главата, гръдния кош, мозъчно сътресение и счупване на описаните ребра и дъгата на пети шиен прешлен, за които определеният размер от 70 000 лв. като обезщетение е справедлив, но неправилно въззивният съд приел, че има съпричиняване и то в необосновано висок размер от 20%. Твърди, че от доказателствата не се установява безспорно, че е бил без поставен обезопасителен колан и с това е допринесъл за настъпване на вредоносните последици с оглед конкретния механизъм на ПТП. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба възражения, както относно самото наличие на колан, така и за това, че при конкретното ПТП той не би бил ефективен. Поддържа, че решението е необосновано, тъй като въззивният съд не обсъдил и всички доказателства. Предвид горното претендира отмяна на решението на въззивния съд и уважаване изцяло на предявения иск.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, позовавайки се на чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, като поддържа и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. „ Всяко нарушение на правилата за движение ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?“;

2. „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при доказан факт, че използването на колан е без всякакво значение за настъпване на травматичните увреждания?“

3. „Ако не е доказано категорично и безспорно, че коланът във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице доказателства, че същите телесни увреждания е възможно да бъдат получени и с поставен колан, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползването му?“

4. „За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан, достатъчно ли е да се докаже факта на непоставянето му или трябва и значението му, съответно наличие на причинна връзка с вредите?“

5. „При липса на категорични доказателства за съпричиняване от пострадалия, правилно ли е приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД?“;

6. „Може ли да се приеме, че пострадалият не е използвал обезопасителен колан и да се приложи чл.51, ал.2 от ГПК единствено въз основа на предположение, че пострадалият е ударил главата си в предното стъкло, без да са налице категорични доказателства за това?“

7. „Необходимо ли е да се докаже приноса за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин при пълно и главно доказване като условие за прилагане на чл.51, ал.2 от ГПК?“;

8. „Следва ли в решението си въззивния съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли им обоснован отговор?“

9. „Длъжен ли е въззивния съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно ПТП, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“

10. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и изложи мотиви защо кредитира едни, а отхвърля други?“

11. „При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?“

12. „При определяне на степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?“

Твърди се противоречие с цитираната подробно на стр. 12-25 от изложението практика на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 22.11.2022 г ., чрез процесуалния си представител – адв. Р. Х., като поддържа, че не са налице основания за допускане на касация.

Втората касационна жалба е подадена от ответника по иска - Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу решение № 398/08.08.2022г., постановено по в.т.д. № 315/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение относно определената начална дата на дължимост на законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите му по жалбата относно датата на дължимост на законна лихва, като потвърждавайки изводите на първоинстанционния съд, че Сдружение „НББАЗ“ следва да отговаря по правилата за застраховател по „Гражданска отговорност“, не се е съобразил с практиката на ВКС, че не е налице евкивалентност между отговорността на Сдружението и на застрахователя. Предвид горното касаторът поставя два процесуални въпроса, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, позовавайки се на чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да формира изводи по всички въпроси, с които е сезиран с въззивната жалба?“.

Поставя и три материалноправни въпроса, за които твърди предпоставките едновременно по чл. 280, ал. 1 т. 1 и по т. 3 от ГПК, които са следните:

1. „Кой е началният момент, от който Сдружение „НББАЗ“ в качеството си на представително национално бюро дължи законна лихва при изплащане на присъдените суми на обезщетения?“

2. „Задълженията на Сдружение „НББАЗ“ в случаите на настъпило застрахователно събитие на територията на Република България производни ли са от отговорността на деликвента?“

3. „Отговорността на Сдружение „НББАЗ“ в случаите на настъпило застрахователно събитие на територията на Република България еквивалентна ли е на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“?

Касаторът поддържа, че по тези въпроси е налице трайна практика на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решение № 207/15.01.2006г. по т.д.№3234/2014г. на ВКС, 1 т.о., решение №163/04.10.2016г. по т.д.№3456/2015г. на ВКС, 1 т.о., в противоречие с която е постановил акта си въззивният съд.

Ответникът по жалбата - З. Б. оспорва същата по съображения, подробно изложени в отговор от 28.11.2022г. чрез адв. М., като претендира за отхвърлянето й.

Касационните жалби са редовни от външна страна, подадени са от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното, Апелативен съд – Пловдив е приел, че в резултат на ПТП, настъпило на 30.10.2019 г. около 5.20 часа, в [населено място], на [улица]до № 114, вследствие от удар между управлявания от ищеца З. Б. лек автомобил марка „Д. Л.“ с рег. [рег.номер на МПС] и лек автомобил „HONDA CRV“ с рег. № GX02DNH, управляван от М. Ф. Молла, на ищеца Б. са причинени следните увреждания: контузия на главата; мозъчно сътресение; контузия на гръдния кош; счупване на трети, четвърти, пети и девети ребра вляво; счупване на дъгата на пети шиен прешлен, които е лекувал в едноседмичен болничен престой и тримесечен възстановителен период в домашно-амбулаторни условия. Приел е, че с влязло в сила решение по АХД № 23/2021 г. на Районен съд Смолян, М. Ф. Молла е признат за виновен за процесното ПТП. Приел е, че към датата на увреждането е била налице застраховка за лекия автомобил „Хонда CRV“ с рег. № GX02DNH с номер на сертификата 95793637А75 в застрахователно дружество UK Insurance LTD, с период на покритие 10.10.2019 г.-10.10.2020 г., което няма представителство у нас. Според въззивния съд причинените на ищеца Б. травматични увреждания на главата, ребрата и гръбначен прешлен са довели до силни, интензивни болки и страдания, които според заключението на експертизата могат да отшумят за повече от шест месеца. Приел е като неоснователни съдържащите се във въззивните жалби оплаквания относно несъответствието между определеното обезщетение и действителния размер на причинените в резултат на деликта неимуществени вреди, а определеното от Смолянски окръжен съд обезщетение от 70 000 лв. като справедливо по размер и съобразено с всички установени по делото обстоятелства. По възражението за съпричиняване въззивният съд е приел, че пътувайки без поставен обезопасителен колан, в нарушение на изискването на чл. 137а, ал.1 ЗДвП, пострадалият е допринесъл за настъпване на ПТП и че процентът, при който следва да се отчете съпричиняване е 20%, както е приел и първоинстанционният съд. Приел е, че травмите по главата са от удар в предното обзорно стъкло, по което са установени деформации и че според заключението на комплексната съдебно-автотехническа и медицинска експертиза, това би било малко вероятно да се случи, ако пострадалият е бил с поставен предпазен колан.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно и не следва да се допуска касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира и че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която се позовава изрично касатора З. Б.. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение за изхода на делото, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1, т. 1 от ГПК е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По касационната жалба, подадена от ищеца Б., ВКС намира следното:

Първите седем поставени от касатора материалноправни въпроса са свързани с доводите му за неправилност на обжалваното решение в частта относно приетото от въззивния съд съпричиняване. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т. о., включително и цитирана от касатора, при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Приносът на пострадалия за увреждането следва да е конкретен и доказан, а не хипотетично предполагаем.

Настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси са свързани с приетите от въззивния съд изводи за съпричиняване от пострадалия, но не се установява наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1 т.1-3 от ГПК, а именно същите да са разрешени в противоречие с практиката. Апелативният съд обосновано е кредитирал заключението на КСМАТЕ в цялост, за да приеме категорично, а не предполагаемо, че при поставен предпазен колан, главата на пострадалия ищец не би се ударила в предното челно/обзорно стъкло, както и гръдният му кош във волана, противно на доводите на касатора, основани на негови изолирани съждения по експертизата. Въззивният съд се е позовал не само на снимковия материал по досъдебното производство, но и на всички други доказателства, включително описаните повреди в протокола за оглед на ПТП, съставен от разследващия полицай при ОД МВР – Смолян, и данните относно рани по лицето на пострадалия. Апелативният съд мотивирано е възприел констатациите на КСМАТЕ и обосновано е приел, че макар и травми от вида на констатираните при ищеца да могат да бъдат получени и при поставен колан, то те не биха били със същия интензитет. Тези въпроси според настоящия съдебен състав са свързани с оплакванията на жалбоподателя за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но тази преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а такива не се установява да са налице.

Поставените процесуални въпроси под № 8, 9 и 10 са взаимосвързани, като относно задълженията на въззивния съд е налице практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Посочва се и че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В конкретния случай не може да се приеме, че апелативният съд е процедирал в противоречие с горецитираната практика. В мотивите на акта си той е обсъдил както доказателствата, така и доводите на страните и е изложил свои фактически и правни изводи по спора. Актът е обоснован и установената фактическа обстановка е изведена от въззивния съд, а доводите на страните са обсъдени на стр. 5 и 6 от решението. Предвид горното поставените процесуални въпроси не отговарят на допълнителните критерии за допускане до касационно обжалване на решението.

Последните два поставени от касатора З. Б. въпроса са свързани с приетия от съда процент на съпричиняване. Налице е практика на ВКС, включително цитираните от касатора решения, че при съпричиняване, съдът следва да обсъди участието на пострадалото лице в причиняването на общата вреда и при намаляване на обезщетението да отчете реалния принос на увреденото лице, като обоснове конкретната си преценка. Въззивният съд е обсъдил и изложил в мотивите си, че допуснатите от водача на л.а. „Хонда“ нарушения са основна причина за настъпването на ПТП и вредите, но и поведението на пострадалия, който е пренебрегнал правилото на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, е допринесло за броя и тежестта на получените травми, като е възприел процент от съпричиняване 20%, тъй като макар да могат да се получат такива травми и при поставен колан, не биха били със същия интензитет. Не може да се приеме, че Пловдивският апелативен съд е процедирал в противоречие с горецитираната практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на ответника по иска - Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, съдът намира следното:

Касаторът е поставил три материалноправни и два процесуалноправни въпроса в изложението си, като съдът намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по тях. Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, Апелативен съд – Пловдив е приел, че лихва за забава ответникът дължи от момента на уведомяването си, в случая заведената претенция е от 27.11.2019г. и оттогава тече законната лихва за забава. Цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, а именно: решение № 207/15.01.2006г. по т.д.№3234/2014г. на ВКС, 1 т.о., решение №163/04.10.2016г. по т.д.№3456/2015г. на ВКС, 1 т.о., както и служебно известното на съда решение по т.д. № 3074/2015 г., II т.о. на ВКС, според които забавата настъпва след определения от Кодекса на застраховането срок от предявяване на претенцията, е постановена при действието на отменения Кодекс на застраховането и по приложение на чл. 271, ал. 5 във вр. с ал.1, към които препраща чл. 282, ал. 5 КЗ / отм./. Независимо от липсата на промяна в статута на НББАЗ и възложените му функции като представително национално бюро и компенсационен орган, практиката на ВКС по посочените норми на отменения КЗ не следва да бъде прилагана, с оглед компонентите, включени в застрахователното обезщетение и изричното лимитиране и на лихвите за забава, съгласно чл.429, ал.3 от новия КЗ, както и с оглед въведената с този кодекс абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на прекия иск на увреденото лице. В този смисъл по новия КЗ и по спорния въпрос е налице практика на ВКС, която е обективирана в решение № 50102/20.10.2022г. по т.д.№1428/2021г. на ВКС, 2 т.о; решение № 72 от 29.06.2022 г. по т.д. № 1191/2021 г. на ВКС, I т.о. и в решения по т.д. № 2466/2018 г. и по т.д. № 122/2020 г. на ВКС, I т.о. и др., съгласно която тримесечният срок за произнасяне по претенцията за обезщетение, към който препраща чл. 512, ал. 1 КЗ, е относим към евентуална негова забава, а не към дължимата от Бюрото законна лихва за забава, покриваща отговорността на делинквента от момента на предявяване на претенцията, както е присъдена в конкретния случай. Предвид наличието на практика по въпроса по новия Кодекс на застраховането по същите поставени от касатора материалноправни въпроси, в съответствие с която е присъдена лихвата по делото и е съобразен акта на апелативния съд, не са налице предпоставките за допускане до касация на решението и в тази му част.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение. Разноски на касаторите предвид произнасянето не се следват.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ т.о.