Определение № 264 от 12.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 217/2011 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2,изр.1 ГПК, а не по чл.274,ал.3, както е посочил жалбоподателят. Образувано е по частна жалба на П. Г. З. от С. против определение от 16.07.2010 г. по ч.гр.д. № 6393/2010 г. на СГС, с което се оставя без разглеждане, като процесуално недопустима, жалбата му срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и изп.лист, издадени по гр.д. № 45 555/2008 г. на СРС по заявление на Т. С. АД. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: С първоначалната жалба е атакуван изп.лист на основание чл.240,ал.1 ГПК, както и заповедта за изпълнение, която била в нарушение на чл.411,ал.2,т.2 ГПК, тъй като искането било в противоречие със закона и добрите нрави. Обаче, разпоредбата на чл.240,ал.1 ГПК в случая няма приложение, тъй като тя се отнася за защита срещу неприсъствено решение, а за нарушението на чл.414,ал.2,т.2 ГПК дори не е посочено на кой закон противоречи. Правилно с обжалваното определение е прието, че съгласно чл.413,ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските. Сега доводите на частния жалбоподател са единствено във връзка с допълнителния аргумент на въззивния съд, че дори ако се касае за възражение по чл.423 ГПК, то би било просрочено, а дори и неоснователно. Но това не е основния, а допълнителен аргумент на въззивния съд по чл.423 ГПК, който обаче не е въведен първоначално от жалбоподателя и затова сега не следва да се обсъжда. Все пак следва да се има предвид, че адресът на длъжника е един и същ в заявлението, уведомлението, удостоверението от СДВР за постоянен и настоящ адрес, както и двете му жалби. По изложените съображения, частната жалба е неоснователна и затова обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, ВКС-І т.о.