Определение № 593 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 521/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изреч. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Т. К. срещу определение № 16/13.01.2011 г. по гр. дело № 1883/2009 г. на друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд (ВКС), с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за присъждане на разноски по същото гр. дело. Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и подробни доводи за неправилност на обжалвания акт. Ответницата по частната жалба М. Д. С. (М.), в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие и упълномощаване, сключен между частния жалбоподател и Адвокатско дружество „Б. и Т.”, с него е уговорено адвокатско възнаграждение в размер 3 000 лв., дължимо, на основание чл. 36, ал. 4 от ЗАдв (което е и изрично посочено), само при благоприятен за частния жалбоподател – ответник по молба за отмяна на влязло в сила решение, изход на делото, какъвто и обективно е налице. По делото, обаче не са налице доказателства, така договореното адвокатско възнаграждение да е заплатено от частния жалбоподател; такова плащане не се твърди дори и в частната жалба. Нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, а – тълкувана във връзка с тях – и нормата на чл. 78, ал. 4 от ГПК ясно разпореждат, че страната, в чиято полза е приключило делото, има право само на направените, т.е. на заплатените от нея разноски по делото – внесени държавни такси, внесени разноски за събиране на доказателства и пр., заплатено адвокатско възнаграждение. При липса на доказателства страната да е направила такива разноски, и конкретно – да е заплатила договореното адвокатско възнаграждение, тя няма право да й бъдат присъдени такива – ненаправени от нея разноски за адвокатско възнаграждение по делото. В този смисъл е и константната съдебна практика, включително на ВКС; това е прието и в мотивите към обжалваното определение. Напълно неоснователно и в пряко противоречие с посочените правни норми е становището, поддържано в частната жалба, че предпоставка за присъждане на разноските по делото, била такива да са договорени (а не да са направени – реално да са заплатени). Възприемането на това становище би означавало в полза на страната по делото да се присъждат разноски, които тя може никога да не направи, - като не изпълни договорното си задължение за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. При посочената изрична формулировка на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, съгласно която се присъждат само заплатените, направените от страната разноски по делото, становището, поддържано в частната жалба, не се подкрепя и от доводите, основани на изтъкваната от страна на жалбоподателя разпоредба на чл. 36, ал. 4 от ЗАдв, която дава възможност адвокатското възнаграждение да се уговаря и с оглед изхода на спора по делото. Още по-несъстоятелни са изложените в тази връзка подробни доводи, че неприсъждането на разноски в тези случаи в полза на страната по делото, увреждало нейния процесуален пълномощник-адвокат. По горните съображения, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение