Определение № 10039 от 26.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8827/2024 г.

Производството е по реда на гл. ХІІІ от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Велико Търново, срещу разпореждане от 21.05.2024 г. на Административен съд Враца по адм. д. № 33/2023 г., с което е оставена без уважение молбата му за отмяна на разпореждане от 30.04.2024 г. по същото дело, задължаващо го да внесе държавна такса за издаване на заверен препис от решение № 4490/10.04.2024 г. по адм.д. № 915 по описа за 2023 г. Според жалбоподателя уважаването на молбата му за издаване на заверен преписи от съдебното решение е поставена под условията за плащане на държавна такса, каквато според него е недължима. Търсената защита е за отмяна на разпореждането и решаване на отнесения пред съда въпрос с издаване на искания препис от съдебния акт без внасяне на държавна такса. Частната жалба е недопустима. С разпореждане от 30.04.2024 г. по адм.д. № 33/2023 г. на Административен съд Враца е уважено искането на директора на ДДОДОП Велико Търново за издаване на заверен препис от посочения в искането съдебен акт след заплащане на държавна такса. С обжалваното разпореждане от 21.05.2024 г. е оставено без уважение искането на молителя по молба от същата дата за отмяна на разпореждането от 30.04.2024 г. по същото дело. Диспозитивното начало в процеса /вж. чл. 126 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/ обуславя предоставянето на защита от съда ако е поискана, докато се иска и в пределите на сезирането. По реда на гл. XIII АПК е обжалвано разпореждането от 21.05.2024 г. Частният жалбоподател е поискал от първостепенния съд предоставянето на услуга за издаване на заверени преписи от съдебни актове, като отрича да дължи държавна такса за услугата /понятието услуга, давана от съдилищата е легално – вж. чл. 4, б. „а“ ЗДТ/. При действието на чл. 3, ал. 1 ЗДТ предварителното внасяне на таксата е условие за получаване на услугата. Обуславянето с разпореждането от 30.04.2024 г. на услугата от внасянето на такса съдържа имплицитен отказ за предоставянето ѝ при неосъществяване на условието и прегражда достъпа до нея в хипотезата на отричането от молителя на задължението за такса. Спорът за дължимостта на таксата е материалноправен и в тази хипотеза се решава със средствата на инстанционния контрол върху акта указващ задължението. Обратното разбиране предполага внасянето на таксата, за да се получи услугата, а спорът за нейната дължимост да се реши в самостоятелно производство по чл. 4б ЗДТ /арг. в този смисъл и от т. 10 от мотивите на ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д. № 5 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Разпореждането от 30.04.2024 г. подлежи на оспорване с частна жалба, но не и това от 21.05.2024 г. В отлика от първото разпореждане то не прегражда достъпа до търсената от съда услуга /вж. чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК/ и правото да се оспори не е изрично предвидено /чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК/. С арг. от чл. 253 ГПК правомощие на съда е да оттегли извършеното от него процесуално действие, ако то е резултат на грешка или пропуск или при изменение на обстоятелствата. Преценката на съда дали да оттегли акта си не подлежи на инстанционен контрол, ако не е в хипотезите на чл. 229, ал. 1 АПК. Воден от горното и на осн. чл. 215, т. 4 във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,