Определение № 6779 от 04.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4774/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по две частни жалба, подадени от Б. М. Д. чрез адвокат Р. Кацарски и от М. Б. Д. и Е. Д. Д.. Оспорва се Определение № 23/04.01.2024 г., постановено по административно дело № 753/2022 г. по описа на Административен съд – Благоевград, с което е оставена без разглеждане жалбата на Б. М. Д. срещу Разрешение за строеж № 22/12.03.2019 г. на Главния архитект на Община Сандански, и производството по делото е прекратено. В частните жалби се съдържат доводи за неправилност на определението, поради което се иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. От ответната страна - Главен архитект на Община Сандански не е постъпило възражение по реда на чл. 232 АПК. Постъпили са възражение и отговор от К. Г. Ц. и „Стил Апарт“ ЕООД, в които изразяват становище за правилност на съдебното определение. Частните жалби са допустими, като подадени в срок и от надлежни страни, а разгледани по същество са неоснователни. Предмет на съдебен контрол е разрешение за строеж, с което на „Стил Апарт“ ЕООД и на К. Г. Ц. е разрешено да изградят плътна ограда, подпорна стена и ажурна ограда, разположени изцяло в УПИ IV-855 /имот с идентификатор 65334.102.859 по КККР на гр. Сандански и УПИ III-855 /имот с идентификатор 65334.102.858 по КККР на гр. Сандански/. Б. М. Д., който е подал жалбата пред административния съд се легитимира като носител на вещни права върху поземлени имоти с идентификатор 65334.102.854, 65334.102.856 и 65334.102.857 по КККР на гр. Сандански. Тези имоти са съседни на посочените два имота, в рамките на които е разрешен процесния строеж. За да остави без разглеждане подадената жалба, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 149, ал. 2 ЗУТ и е приел, че жалбоподателят не обосновава правен интерес от оспорването, тъй като не притежава качеството възложител, собственик или носител на ограничени вещни права върху имотите, в които е разрешен строежа. Този извод се споделя от настоящата инстанция, тъй като съответства на събраните по делото доказателства и и на приложимия закон. С оглед вида на разрешения строеж – ограда и подпорна стена, същият представлява нов строеж по смисъла на закона, тоест кръгът на заинтересованите лица от оспорване на разрешението за строеж е посочен в разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Изброяването в закона е изчерпателно и това са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, както и лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон. Жалбоподателят е носител на вещни права в съседни поземлени имоти, но не притежават никакви вещни права в имотите, за които се отнася разрешението за строеж. От значение в конкретния случай е също така, че разрешението за строеж е издадено при условията на чл. 48, ал. 4 и ал. 5 ЗУТ. Съгласно чл. 48, ал. 4 ЗУТ при липса на съгласие на собственик на засегнат имот строителството на плътна ограда между съседни имоти с височина на плътната част над 0,6 м. се допуска, ако разстоянието от оградата до жилище в първия етаж на сграда в съседния урегулиран поземлен имот е по-голямо или равно на височината на плътната част на оградата, като оградата се разполага изцяло в имота на възложителя. Посредством заключение на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че посочените в закона изисквания са спазени. Разстоянието от двуетажната жилищната сграда, находяща се в съседния поземлен имот 854 до разрешения строеж, който в тази част е подпорна стена с височина до 2 метра спрямо по-ниския прилежащ терен, е 4 метра. Вещото лице е установило също така, че сервитутът на жилищната сграда, учреден по съдебен ред и представляващ транспортен достъп през имот 854 не граничи с разрешения строеж, а отстои на 1,5 метра от него. По този въпрос следва да се отчете, че законът в цитираната по-горе разпоредба поставя изискване за отстояние само до жилищната сграда, но не и до учредени за нейното ползване сервитути, поради което възражението по този въпрос е неоснователно. Обстоятелството дали реално е възможно изграждането на част от разрешения строеж поради съществуващата денивелация на терена е неотносимо в случая, както правилно е приел съдът. Оспорващият в първоинстанционното съдебно производство не попада сред посочените в чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ лица, спазено е и разстоянието по чл. 48, ал. 4 ЗУТ, поради което жалбата му правилно е преценена като недопустима. Съдебното определение е обосновано и постановено при правилно приложение на закона, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение