Определение № 333 от 18.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 300/2009 г.

Производството е по частната касационна жалба вх. № 5375/11.ІІІ.2009г. на Г. И. И. от с. С., област Пловдивска, приподписана от одвокат Л. В., срещу определението на Пловдивския окръжен съд от 25.ІІ.2009г. по ч.гр.д. № 263/2009г. Ответникът по частната жалба Д. Н. Т. от гр. К. е заявил становище за нейната неоснователност. Ответницата по жалбата Х. И. Т. от гр. К. не е заявила становище пред настоящата инстанция. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че частната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в атакувания акт преклузивен срок и е процесуално допустима. По допускането на касационно обжалване ВКС на РБ намира следното: С атакуваното определение ПОС е потвърдил определението на Карловския РС от 16.І.2009г. по гр.д. № 27/2009г., с което е прекратено производството по предявения от Г. И. срещу Х. и Д. Т. иск с правно основание чл.124 ал.4 от ГПК за признаване за установено, че нот.акт № 28 т.ІІ н.д. № 866/1970г. е документ с невярно съдържание и за унищожаване на същия. Въззивният съд е приел, че правният си интерес от иска ищецът е обосновал с възможността да поиска отмяна по реда на чл.303 ал.1 т.2 от ГПК на влязло в сила между същите страни решение по гр.д. № 241/2007г. /по което ищци били ответниците по настоящото дело, а ответник бил сегашният ищец/, с което е уважен ревандикационен иск за процесните 396 кв.м, претенцията за което ищците били основали на нот.акт № 28/1970г. за собственост по регулация, тъй като установените с него положения са отпаднали, считано от 02. ХІ.1970г., и актът представлява документ с невярно съдържание. Прието е, че атакувания нотариален акт представлява диспозитивен официален документ, издаден от съответното длъжностно лице, в кръга на службата му, по установените форма и ред, поради което съставлява доказателство за извършените от него и пред него действия. Ищецът не оспорва автентичността на нотариалния акт, а само верността на съдържанието му. Но диспозитивен документ може да бъде оспорван само относно неговата автентичност. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и съдопроизводствени въпроси по същество, вместо да отмени определението на първоинстанционния съд с указания да разгледа делото по същество, и е игнорирал факта, че един и същ магистрат е постановил решение по спора за собственост между същите страни. Не е взета предвид разпоредбата на пар.74 от ППЗПИНМ /отм./, при действието на която са издадени двата нотариални акта на страните, както и че издаденият такъв на ищеца на основание пар.70 т.4 от ППЗПИНМ /отм./, макар и последващ този на ответниците, е обезсилил актът на последните. Определението е постановено в разрез с практиката на ВКС относно констативните нотариални актове, обективирана в Решение № 1550/1976г. на ВС, както и в разрез с практиката на ВКС по самоотводите на съдиите, обективирана в т.11 от П 1/1985г. Сочи се и че правилното решаване на повдигнатия спор е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен съдебен акт. По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно, и то се допуска само при наличието на произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. В изложението, както и в частната касационна жалба, касаторът не е формулирал съществен материалноправен въпрос, а и въззивният съд в разглеждания случай не се е произнесъл по такъв. Сочените противоречия със съдебната практика относно констативните нотариални актове и самоотводите на съдиите и за произнасяне по същество имат процесуалноправен характер. Но и във връзка с тях касаторът не е формулирал съществените процесуалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Те не може да бъдат извлечени от касационния съд служебно, тъй като това би било в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес и с правото на защита на противната страна. А непосочването на съществените въпроси, което е основна предпоставка за допускане на касационно обжалване, прави невъзможна и преценката на касационния съд дали произнасянето от въззивния съд по съществените процесуални въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, дали те са решавани противоречиво от съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Следва да се отбележи и че в посочените и представени съдебни актове се съдържат разрешения на различни от разрешения по настоящото дело от въззивния съд материалноправни и процесуалноправни въпроси, което не установява основателност на твърдението за наличие на противоречива практика. Останалите съображения на касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК /по приложението на ЗПИНМ /отм. и ППЗПИНМ /отм./ са такива по съществото на спора, каквото не е предмет на атакуваното определение, нито може да бъде предмет на проверка в настоящото производство. С оглед на изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,