Определение № 4133 от 04.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1028/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на И. Гагов от гр. Стара Загора, подадена чрез адв. М. Манев от АК – Стара Загора, с която се оспорва Определение № 12144/07.12.2023 г., постановено по адм.д. № 11159/2023 г. по описа на ВАС. Наведени са доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и е направено е искане за отмяната му. Алтернативно е направено искане за проверка за несъответствие на разпоредбите на чл.124б, ал.4, вр. чл.124, ал.2 от ЗУТ с чл.120, ал.2, чл.17, ал.1 и чл.56 от Конституцията на РБ. Горното настоящият съдебен състав приема за особено искане във връзка по чл.150, ал.2 от КРБ. Частният жалбоподател претендира присъждане на деловодни разноски. Ответната страна – министърът на регионалното развитие и благоустройството, в писмено становище, оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Счита направеното искане за присъждане на разноски за неоснователно и при условията на алтернативност прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Частната жалба е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното определение тричленният състав на Върховния административен съд е оставил без разглеждане жалбата на И. Гагов против Заповед № РД-02-15-146/06.10.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, с която на основание чл. 124, ал. 2 и 3 ЗУТ, вр. чл. 125, ал. 2 ЗУТ е разрешено да се изработи проект за изменение на ОУП за цялата територия на Община Царево и на основание чл. 124б, ал. 1 ЗУТ е одобрено Заданието за изработване на проект за изменение на ОУП на Община Царево. Постановено е и прекратяване на производството по делото. За да постанови този резултат тричленния състав е приел, че съгласно нормата на чл. 124, ал. 2 ЗУТ разрешение за изработване на проект за общ устройствен план или за изменение на действащ общ устройствен план на селищно образувание с национално значение и на общините по Закона за устройството на Черноморското крайбрежие се дава със заповед на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Правилото на чл. 124б, ал. 4 ЗУТ регламентира, че решенията и заповедите по чл. 124 и 124а не подлежат на оспорване, поради което е направено заключението за недопустимост на обжалването. Обжалваното определение е постановено в съответствие с материалния закон. Оспорената заповед е издадена на основание чл.124, ал.2 от ЗУТ, която разпоредба възлага в компетентност на министъра на регионалното развитие и благоустройството да издаде разрешение за изработване на проект за общ устройствен план нз селищно образувание с национално значение и на общините по ЗУЧК. Съгласно чл. 124б, ал. 1 от ЗУТ, с разрешенията по чл. 124 от ЗУТ се одобряват и заданията по чл. 125. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗУЧК, регламентираща, че възлагането на изработването на общите устройствени планове по чл. 18, ал. 1, т. 2, както и на техните изменения се извършва от министъра на регионалното развитие или от кмета на общината след съгласуване с министъра на регионалното развитие. Правилото на чл. 124б, ал. 4 от ЗУТ императивно регламентира, че решенията и заповедите по чл. 124 и 124а не подлежат на оспорване. Процесното разрешение е само част от административното производство по издаване на административния акт за изменение на ОУП. Ето защо като е направил извод за недопустимост на обжалването тричленният състав на Върховния административен съд е постановил съдебен акт в съответствие с материалния закон. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че административният акт е издаден на основание чл.135, ал.5 от ЗУТ, поради което подлежи на обжалване. Административният орган се е позовал в заповедта си единствено на изречение първо от посочената разпоредба, което гласи: „При наличие на някое от основанията по чл. 134, ал. 1 и 2 компетентният орган по ал. 1 може да нареди служебно със заповед да се изработи проект за изменение на действащ устройствен план“, т.е. позоваването е единствено във връзка с предпоставките за издаване на акта и компетентността на административния орган. Мотивите и диспозитивът на оспорения административен акт не пораждат никакво съмнение, че се касае за заповед, издадена на правно основание чл.124, ал.2 от ЗУТ, която съобразно изричната разпоредба на чл.124б, ал.4 от ЗУТ не подлежи на обжалване независимо от обстоятелството, че в нея погрешно е указана възможността за такова. Доводите на частния жалбоподател, свързани с правото му да сезира съда за наличие на нищожност на административните актове, независимо от тяхната обжалваемост, са неоснователни. За да се извърши съдебен контрол за законосъобразност на административен акт, то същият следва да подлежи на обжалване независимо от евентуалните нарушения, допуснати при постановяването му и независимо дали същите водят до унищожаемост или нищожност. Не е в правомощията на съда да упражнява контрол за нищожност на административния акт, когато обжалването му изрично е изключено от закона. При тези съображения съдът намира, че обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и особеното искане на частния жалбоподател, поради което следва да го остави без уважение. Разпоредбата на чл.150, ал.2 от КРБ е диспозитивна и предоставя на съда преценката дали да сезира или не Конституционния съд с искане за обявяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело и Конституцията. С оглед редакцията на разпоредбата съдебният състав намира, че при упражняване на правомощията си по чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ съдът следва да е сезиран с допустима жалба, съставляваща основание за образуване и валидно провеждане на съдебно производство. Съобразно чл.120, ал.2 от КРБ, гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон. В конкретния случай е налице изрична законова разпоредба – чл.124б, ал.4 от ЗУТ, която изключва обжалваемостта на административните актове по чл.124 от ЗУТ, което е в съответствие с посочената по-горе конституционна разпоредба. Предвид констатираната недопустимост на жалбата, въз основа на която е образувано съдебното производство, респективно наличие на законовите основания за прекратяване на същото, довели до постановяване на обжалвания съдебен акт, особеното искане по чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав,