Определение № 607 от 15.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2010 г.

Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. К. С. срещу решение № 1094 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 2244/08 г. на Окръжен съд [населено място]. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството по иска с правно основание чл. 108 ЗС и от министъра на финансите по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, оспорва жалбата. ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 2431 от 18.07.2008 г. по гр. д. № 7832/06 г. на Районен съд [населено място]. Постановил е ново решение, с което е отхвърлил предявения от В. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск за собственост на имот пл. № 1180 по КП от 1956 г. с площ 8.450 дка, както и искът му срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 59 ЗЗД, за заплащане на 12 840 лв. обезщетение за периода от 23.10.2001 г. до 23.10.2006 г. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани въпроси дали решението на съда по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ възстановява правото на собственост, или е необходимо и да се издаде решение от ОСЗ; пречките по чл. 24 ал. 2, 3 и 4 ЗСПЗЗ отнасят ли се за земи които не са земеделски; запазва ли държавата правото си на собственост върху земеделски земи на основание чл. 24 ал. 3 ЗСПЗЗ;може ли да бъде възстановено право на собственост върху земеделски земи които към момента на постановяване на решението са урбанизирана територия и зависи ли възстановяването от пречките по чл. 10 ал. 7 или бл. 10б ЗСПЗЗ; дали е урбанизирана територия по чл. 2 ЗСПЗЗ незастроен имот, който се намира извън строителните граници на населеното място; допустимо ли е държавата да оспорва решението на ОСЗ, която е неин орган. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не е налице соченото основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Според т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, в тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с тълкувателните решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателните решения на ОСГК на ВС постановени при условията на чл. 86 ал. 2 ЗСВ /отм./, с тълкувателните решения на ОСГТК, с решения на О. и О. на ВКС, или с решение постановено по реда на чл. 290 ГПК. Тъй като такава задължителна практика не се сочи, не е налице посоченото от касатора основание за обжалване. По смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. За да отхвърли исковете съдът е изложил съображения, че в производство по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ на ищеца било признато право на собственост и определено за възстановяване лозе с площ 8.450 дка. С решение на ОСЗ № 824 от 10.10.2001 г. на наследниците на К. С. било възстановено право на собственост върху лозе с площ 8.450 дка. Искът по чл. 108 ЗС бил допустим, тъй като индивидуализацията на имота била извършена по КП от 1956 г., въпреки че не бил заснет в РП от 1961 г. Приел е също така, че първоинстанционният съд не обсъдил основанията за задържане на имота от държавата визирани в чл. 24 ЗСПЗЗ. Държавата запазила собствеността си, тъй като имотът попадал в границите на стопанство „Е.”, за което имало съставен акт за публична държавна собственост. Актът бил съставен на основание чл. 2 ал. 2 т. 4 З. и чл. 68 З., съгласно Р. № 1050 от 29.12.1997 г., с което имотът е предоставен за ползуване и управление за представителни и държавни нужди на Министерски съвет. Според съда, по градоустройствения план на [населено място] от 1984 г. имотът бил в терен със специално предназначение, а по действащия план е в зона на влияние без право на промяна на предназначението и. Затова съдът приел че имотът се намира в територия която не е земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ и не подлежи на реституция. Ответниците освен това не са били участници в производството по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ, затова решението за възстановяване на собствеността нямало обвързваща сила по отношение на тях. С оглед приетото от съда, въпросът дали решението на съда по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ възстановява правото на собственост, или е необходимо и да се издаде решение от ОСЗ не е съществен за спора, тъй като въззивният съд е приел че процедурата по възстановяване на имота е завършена и искът е допустим. Затова и цитираната от касатора съдебна практика в решения № 265 от 28.04.2009 г. по гр. д. № 5248/07 г. на ВКС IV ГО, № 372 от 24.04.2009 г. по гр. д. № 1493/08 г. на ВКС ІV ГО и № 126 от 05.03.2009 г. по гр. д. № 6056/07 г., на ВКС І ГО не е основание за допускане на касационно обжалване. По въпроса пречките по чл. 24 ал. 2, 3 и 4 ЗСПЗЗ отнасят ли се за земи които не са земеделски също няма противоречие с приетото в решение № 1208 от 23.10.2008 г. по гр. д. № 5459/07 г. на ВКС V ГО, според което нормата на чл. 24 ал. 2 от ЗСПЗЗ касае имоти, които са запазили качеството си на земеделска земя, но са предоставени на посочените в текста лица, тъй като в решението си съдът изрично е приел че земята не е земеделска, а има статут за специално предназначение. Въпросът запазва ли държавата правото си на собственост върху земеделски земи на основание чл. 24 ал. 3 ЗСПЗЗ е теоретичен и отговорът му е даден със закона. Посоченото решение № 681 от 2.11.2009 г. по гр. д. № 1154/2008 г. на ВКС ІІІ ГО разглежда хипотеза която не е във връзка с разглеждания казус - че при отпадане на необходимостта свързана с отбраната и сигурността на страната, земеделските земи се включват в Държавен поземлен фонд с решение на Министерския съвет. В изложението е формулиран въпрос може ли да бъде възстановено право на собственост върху земеделски земи които към момента на постановяване на решението са урбанизирана територия и зависи ли възстановяването от пречките по чл. 10 ал. 7 или бл. 10б ЗСПЗЗ. Обобщено, в решения № 1084 от 12.11.2008 г. по гр. д. № 4506/07 г. на ВКС ІІ ГО, № 525 от 20.07.2009 г. по гр. д. № 918/2008 г. на ВКС IV ГО, № 599 от 7.07.2009 г. по гр. д. № 310/08 г., на ВКС IV ГО, № 567 от 16.06.2009 г. по гр. д. № 189/08 г., на ВКС III ГО и № 982 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 4417/2008 г. на ВКС III ГО е прието, че включването на имота в урбанизираната територия на населеното място не е пречка за реституирането му, ако върху него не е проведено мероприятие. Тъй като въззивният съд е приел че процесният имот е в урбанизирана територия, но има статут на терен със специално предназначение, въпросът не е от значение за спора. Въпросът дали е урбанизирана територия по чл. 2 ЗСПЗЗ незастроен имот, който се намира извън строителните граници на населеното място също е разрешен от закона, затова няма противоречие с решение № 1183 от 20.10.2008 г. по гр. д. № 3751/07 г. на ВКС IV ГО в което е прието, че за да се квалифицират като земеделски, по отношение на имотите трябва да са налице две кумулативни предпоставки: да са предназначени за земеделско производство и да отговарят на отрицателните условия по чл. 2 ЗСПЗЗ и чл. 1 ППЗСПЗЗ. В Решение № 1073 от 1.10.2008 г. по гр. д. № 3068/07 г. на ВКС ІV ГО също е разгледан въпрос за разпоредбата на чл. 2 ЗСПЗЗ която дефинира понятието „земеделска земя”, и че меродавно за възстановяването е положението на имота към момента на образуване на ТКЗС. В ЗСПЗЗ са уредени различни хипотези на възстановяване на имоти, които са били земеделски, а по-късно са включени в регулацията на населените места. Настоящият състав счита, че е въззивното решение следва да бъде допуснато само по въпроса допустимо ли е държавата да оспорва решението на ОСЗ, която е неин орган. Според съда, държавата не е била страна в административното производство по чл. 14 ал. 3 ЗСПЗЗ, затова е допустимо осъществяване на косвен съдебен контрол на решението. Според приетото в определение № 310 от 22.07.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 216/2009 г. на ВКС ІІ ГО, държавата, която е била страна по реституционното производство в лицето на конкретния административен орган - ОСЗ, е обвързана от постановеното от съда решение по административното производство. Предвид противоречието на даденото в обжалвания съдебен акт разрешение на формулирания въпрос с практиката, изразена в цитираното определение, налице е хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Водим от горното, съдът