Определение № 482 от 29.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 542/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. И. и И. В. И. срещу решение № 158 от 09.11.2022г. по в.т.д. № 168/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което, като е отменено решение № 45 от 17.06.2019г. по т.д. № 39/2018г. на Окръжен съд – Ловеч в частта му за отхвърляне на предявените от „Юробанк България“ АД срещу касаторите искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ за разликата от 108 273. 12 швейцарски франка до предявения размер от 146 620. 49 швейцарски франка, касаторите са осъдени да заплатят допълнително сумата от 38 347. 37 швейцарски франка, част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL41579 от 28.07.2008г., със законната лихва за забава от 11.06.2018г. до окончателното плащане. Въззивното решение е постановено въз основа на решение № 39 от 30.06.2022г. по т.д. № 56/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., с което след частична отмяна на решение № 100197 от 20.07.2020 по в.т.д. № 361/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, делото е било върнато за ново разглеждане и решаване от друг състав на този съд. Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Въззивният съд се е произнесъл въз основа на нередовна искова молба. Неясно е дали се претендира главница като част от общото задължение, включващо главница, лихви, такси и застраховки или единствено главницата, както и въз основа на кое допълнително споразумение от 30.09.2011г. (споразуменията са две). Въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Не са обсъдени в съвкупност събраните доказателства и възраженията на касаторите. Съдът е изключил споразумението от 30.09.2011г., сочено като основание на претенцията от страна на ищеца. Не е било съобразено влязлото в сила решение № 100197 от 20.07.2020г., постановено по предходното въззивно дело № 361/2019г., приемащо нищожност на клаузите на допълнителните споразумения, които предвиждат преоформяне на просрочените към този момент вноски за главница и лихва, чрез натрупването им към редовна главница. Споразуменията е трябвало да се обявят и за изцяло нищожни. Не е съобразено също, че към договора не е бил приложен и подписан погасителен план. Извършените плащания са били отнасяни в погрешни пропорции. Вещото лице е изключило извършената капитализация, а искът на банката е уважен в пълния предявен размер. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираните от касаторите въпроси са: 1.) В какви рамки и до каква степен се разпростира служебната проверка за редовност на исковата молба по чл. 129 от ГПК. Касаторите считат, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с приетото в решение № 438 от 12.01.2012г. по гр.д. № 76/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. 2.) Следва ли въззивният съд да даде на въззивника конкретни, ясни, точни и прецизни указания да отстраняване на нередовностите на исковата молба? Сочи се противоречие на въззивното решение с възприетото в решение № 281 от 29.11.2017г. по гр.д. № 5235/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. 3.) Следва ли въззивният съд да изложи подробни мотиви при постановяване на съдебното решение и в частност следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и на доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на твърденията си и които имат знание за решаване на делото? Във връзка с въпроса касаторите се позовават на решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Касаторите считат въззивното решение и за очевидно неправилно поради неправилна преценка на доказателствения материал и липса на мотиви. От насрещната страна „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Изрично се подчертава, че настоящото касационно производство се явява второ по ред, поради което на основание чл. 295, ал. 1 от ГПК: “Второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснато при повторното разглеждане на делото“. В случая решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново е следвал точно указанията на ВКС. Определяйки дължимата главница, съдът е отчел пресмятане без капитализации, без промяна на лихвен процент, а преизчисленията са базирани на курса на швейцарския франк към датата на усвояване, с приспадане на всички плащания, извършени от касаторите. Въззивното решение е правилно и справедливо и ревизия не се налага. Съобразена е била и силата на пресъдено нещо на частично влязлото в сила първоинстанционно решение (т. 2 от ТР по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. С исковата молба по делото от „Юробанк България“ АД е поискано да бъдат осъдени касаторите да заплатят сумата от 146 620.49 швейцарски франка частично дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL41579 от 28.07.2008г., със законната лихва от датата на исковата молба, и 300 лева нотариални такси. Посочени са били другите дължими, според банката, по договора суми – общо 352 392. 42 швейцарски франка главница, 224 333. 29 швейцарски франка договорна лихва, 10 242. 73 франка такса, 838. 22 франка застраховки и 300 лева нотариални такси. С исковата молба е било посочено също, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с изпратени чрез нотариус С. И., рег. № 16, нотариални покани от 15.12.2017г., получени на 31.01.2018г. С отговора ответниците са възразили, освен другото, за нередовност на исковата молба, поради това, че не е ясно от какво се образува главницата и от какво се извежда; за погасяване на вземанията по давност поради обявена предсрочна изискуемост с писмо изх. № 1864/27.12.2011г. на банката; за нищожност на сключените допълнителни споразумения и нищожност на отделни клаузи от договора и споразуменията като неравноправни, включително относно размера на възнаградителната лихва, задължението за връщане на сумата в чуждестранна валута, съгласно решение на СЕС по 20.09.2017г. по дело С-186/16, и всички останали клаузи, свързани с възложения валутен риск, както и преоформянето на изтекли лихви (капитализиране). С първоинстанционното решение № 45 от 17.06.2019г. по т.д. № 39/2018г. на Окръжен съд – Ловеч исковете по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ са били отхвърлени като погасени по давност. Прието е било, че страните са обвързани от договор за кредит за покупка на недвижим имот от 28.07.2008г., съгласно който на М. И. И. и И. В. И. са предоставени 339 769 швейцарски франка, равностойност на 204 000 евро по курс “купува“ на швейцарския франк към еврото на банката към деня на усвояване на кредита, за покупка на магазин и други разплащания. По-конкретно сумата от 339 769 швейцарски франка е постъпила на 30.07.2008г. по разплащателна сметка на М. И. И. в тази валута. Кредитополучателите са се задължили да върнат получения кредит във валутата, в която е бил разрешен и усвоен. Към договора са били сключени допълнителни споразумения от 31.03.2009г., 27.11.2009г., 20.07.2010г., 28.07.2010г. и 30.09.2011г., като със споразумение от последната дата размерът на кредита е увеличен с 11 509. 65 швейцарски франка. Правени са вноски за времето от 03.09.2008г. до 16.02.2012г. на стойност 63 595. 57 швейцарски франка по курс към деня на плащането, от които 11 432. 32 швейцарски франка за погашение на главницата, при което е останал неплатен остатък от главницата от 339 846. 31 швейцарски франка. В този смисъл е било и заключението на изслушана съдебно-икономическа експертиза. Също съгласно първоинстанционното решение обаче предсрочна изискуемост на кредита е била обявена с писмо изх. № 1864/27.12.2011г. и при предявяване на исковете на 02.04.2018г. (пощенско клеймо от 30.03.2018г.) е изтекла петгодишната погасителна давност. По въззивна жалба на банката е било образувано второинстанционно въззивно производство (в.т.д. № 361/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново). По назначена допълнителна експертиза е било дадено заключение, че ако направените погасителни вноски бъдат изчислени по курс „купува“ на банката към еврото към датата на усвояване, погасената сума би била 74 274. 17 швейцарски франка (20 686. 82 швейцарски франка главница) и като се изключи извършената капитализация по допълнителните споразумения и се съобрази първоначално определената възнаградителна лихва по договора, към датата на исковата молба (02.04.2018г.) дължими са 108 273. 12 швейцарски франка (падежирала сума от 128 959. 94 швейцарски франка минус платените 20 686. 82 швейцарски франка). Общо дължимата главница към същата дата е била посочена в размер от 319 082. 18 швейцарски франка. При възприемане, че предсрочна изискуемост на договора през 2011г. не е била обявявана и вземанията относно главницата не са погасени по давност, с решение № 100197 от 20.07.2020г. на Апелативен съд – Велико Търново първоинстанционното решение е било частично отменено и касаторите са били осъдени да заплатят солидарно сумата от 108 273. 12 швейцарски франка, дължима главница към датата на исковата молба, така както е било даденото допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза. В останалата част – за отхвърляне на предявените искове относно главницата над размер от 108 273. 12 швейцарски франка до 146 620. 49 швейцарски франка предявените първоинстанционното решение е било потвърдено. Срещу въззивното решение са били подадени жалби и от двете страни. Съгласно определение № 60673 от 10.12.2021г. по т.д. № 56/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 100197 от 20.07.2020г. по в.т.д.№ 361/2019г. в частта, с която касаторите са били осъдени да заплатят сумата от 108 273. 12 швейцарски франка не е било допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила. В останалата част, с която първоинстанционното решение на Окръжен съд – Ловеч е било потвърдено, въззивното решение е било допуснато до касационно обжалване и отменено с решение № 39 от 30.06.2022г. Съгласно решението на състава на ВКС, ТК, І т.о., делото е върнато на друг състав на Апелативен съд – Велико Търново, който да се произнесе по твърденията на банката за обявяване за предсрочно изискуем на договора за кредит с изпратените чрез нотариус С. И., рег. № 16, нотариални покани от 15.12.2017г., евентуално за обявяване на тази изискуемост с връчването на препис от исковата молба, при което да се приложат последиците на предсрочната изискуемост. Също съгласно касационното решение, ако вземането не е предсрочно изискуемо – е следвало да се съобрази падежиралата част от вземането. При новото разглеждане на делото е било постановено обжалваното по настоящото дело решение № 158 от 09.11.2022г. по в.т.д. № 168/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново. За да отмени решението на Окръжен съд – Ловеч в отхвърлителната част и да уважи предявените искове по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ на „Юробанк България“ АД срещу касаторите съдът, въз основа на заключение на допълнителна съдебно-икономическа експертиза, е приел, че към датата на приключване на устните състезания (12.10.2022г.) е падежирала главница в общ размер от 206 874. 05 швейцарски франка. Отделно от това е налице настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит с връчване на преписи от исковата молба на касаторите – ответници на 11.06.2018г. Изрично от въззивния съд е било посочено, че съставът съобразява, че със сила на пресъдено нещо е установено сключването на договор за кредит между страните и дължимост към датата на исковата молба на падежирала главница от 128 959 швейцарски франка, цялата от 319 082. 18 швейцарски франка, при погасени 20 686. 82 швейцарски франка до 16.02.2012г. Законна лихва върху сумата от 38 343. 37 швейцарски франка е била присъдена от 11.06.2018г., датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради нередовност на исковата молба на „Юробанк България“ АД. В исковата молба по делото ясно е посочено, че се претендира заплащане на сумата от 146 620.49 швейцарски франка, част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL41579 от 28.07.2008г. Изложените обстоятелства относно пълния дължим размер на вземането и твърдени като дължими и други суми (лихви, такси, застраховки, разноски) са без значение за заявения петитум. Посочените допълнителни споразумения към договора са във връзка с изменения на условията по основания договор, без да се касае за нередовност на исковата молба и в тази част. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касаторите въпроси. Първите два от въпросите са във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такива въпроси не е необходимо. Поради това касационният съд съобразява въпросите във връзка с направените оплаквания за недопустимост на въззивното решение. С оглед изложеното по-горе, липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо. Принципно въззивният съд е дължал проверка за редовност на исковата молба по чл. 129 от ГПК, но такива нередовности не е имало, при което указания за отстраняването им не са давани. Третият от поставените от касаторите въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на доводите на страните, като мотивира решението си, в контекста на направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при новото разглеждане на делото, са въпроси от значение за изхода на спора по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касаторите съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая, противно на оплакванията във въззивната жалба, съставът на Апелативен съд – Велико Търново не е изключил, а в мотивите на решението се е произнесъл по допълнителното споразумение от 30.09.2011г. В самото решение като основание за дължимите плащания е посочен основният договор между страните. Изцяло е била съобразена влязлата в сила част на решение № 100197 от 20.07.2020г. по в.т.д. № 361/2019г. относно възприетата нищожност на клаузите за капитализация на лихвите в допълнителните споразумения. В този смисъл е било изслушаното допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза, възприето изцяло от въззивния съд. Действително предявените като частични искове относно главницата са уважени изцяло, но това е защото е установена дължимост от касаторите на сума поне равна на частично претендираното. Въззивният съд не е бил сезиран и не се е произнасял по претенции относно главницата в цялост, когато би могла да се отрази разликата в дължимите суми (без капитализираните лихви). Поради силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по в.т.д. № 361/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, въззивният съд е приел, че към процесния договор за кредит е приложим първоначално подписаният погасителен план и относно отделните вноски и техните падежи този план обвързва страните. На основата на този план са били съобразявани и отделните плащания, на база лихвения процент, уговорен в основния договор за кредит, и при погашения по курс на швейцарски франк към еврото на банката към датата на усвояване на кредита. Неоснователно е също твърдението на касаторите за вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, при което касационно обжалване да бъде допуснато. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да се касае за нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др. По делото касаторите правят оплакване за неправилна преценка на доказателствения материал от страна на въззивния съд, но това не е основание за очевидна неправилност на въззивното решение в смисъла, изяснен по-горе. Направено е оплакване и за липса на мотиви към въззивното решение, но само пълна липса на мотиви обосновава очевидна неправилност, каквито също не са обстоятелствата по делото. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново в обжалваната част. Воден от горното съдът