Определение № 1112 от 13.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2015 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Х. Н. П., чрез адв. Е. А., срещу въззивно решение № 31/12.02.2015 г., постановено от Кюстендилския окръжен съд по гр.д. № 373/2014 г. Насрещната страна [фирма], София, чрез юрисконсулт Л. М., е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Х. Н. П. е предявила против [фирма] частичен иск за сумата от 12 000 лв. – обезщетение за причинени й неимуществени вреди в периода 28.06.2011 г. – 22.04.2012 г., представляващи неудобства поради невъзможността да ползва, в пълен обем, по обичайното му предназначение, собствения си недвижим имот, в резултат на преустановяване на електроснабдяването. Искът е отхвърлен. Повдигнати са следните въпроси: Дали обезщетението за вреди, причинени от неправомерно прекъснване на електрическото захранване, следва да се удовлетвори по пътя на договорната отговорност; какви са границите на обезщетението при нарушение на чл. 43 във вр. с чл. 41, т. 2 от Общите условия за продажба на електрическа енергия за битови нужди; дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди поради неправомерно прекъсване на електрическото захранване. Поддържа се противоречие с ТР № 4/29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС и ПП на ВС РБ № 7/1958 г., както и със разрешения, дадени от състави на ВКС и от по-долустоящи в инстанционно отношение съдилища. Първият от поставените правни въпроси не е разрешен в противоречие с цитираното ТР № 4/29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Напротив, в съответствие с приетото в него е и разбирането на въззивния съд, че неимуществени вреди могат да се търсят и при неизпълнение на договорни задължения, включително и при неправомерно прекратяване на елзахранването, дължимо по силата на договор между страните. При точно приложение на закона и трайно съществуващата съдебна практика, съдът е приел, че за да ангажира отговорността на ответника следва да бъде установено твърдяното неизпълнение на договорно задължение. В случая въззивният съд е приел, че електроснабдяването на имота за процесния период от време не е било прекъснато, евентуално, че прекъсването не е извършено от ответника. Следователно искът е отхвърлен по други съображения, а не поради невъзможност да се търси обезщетение за неимуществени вреди от договорното неизпълнение. Останалите правни въпроси нямат отношение към постановеното от въззивния съд, не са обсъждани от него, нито имат значение за правното му заключение. В първата касационна жалба и „допълнителната касационна жалба”, която би следвало да има съдържанието на изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът развива съображения по съвсем друга, различна от приетата от въззивния съд, фактическа обстановка. Това, че според страната определени факти са „безспорно установени”, не значи, че това е и заключението на съда. Несъгласието с фактическите изводи на въззивния съд само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване. Няма нито касационни доводи по чл. 281 ГПК, нито правни въпроси, които да имат отношение към съображенията на окръжния съд да достигне до заключение, че не е налице неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, съдът