Определение № 18 от 10.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1107/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. Ч., срещу решение № II – 115 от 18.02.2016г. по гр.д. № 1688/2015г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1325 от 31.07.2015г. по гр.д. № 899/2015г. на Бургаски районен съд и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски за въззивното производство в размер на 1 524 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено, че касаторът [фирма] дължи на [фирма] следното вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 8373/2014г. на БРС: 12 620,62 евро– непогасени главници по лизингови вноски, дължими по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 82570/08.04.2008г. за периода 11.04.2010г. – 11.04.2011г., ведно със законната лихва от подаването на заявлението на 01.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски в размер на 3 777,36 лева.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че спорът по делото касае въпроса дали лизинговите вноски са периодични вземания, т.е. дали попадат под режима на кратката тригодишна погасителна давност по ЗЗД или вземанията за такива вноски следва да се изсрочват с изтичането на 5 годишен давностен период. Поддържа, че въззивният съд е възприел за правилно второто разрешение, без да обоснове извода си. Счита, че решенията на ВКС, с които въззивният съд е обосновал становището си, не са в състояние да подкрепят извода му, тъй като третират единствено въпроса за правната същност на финансовия лизинг и разликата му с оперативния лизинг, но нямат нищо общо с въпроса за погасителната давност. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което поддържа наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:

1. Имат ли лизинговите вноски по договор за лизинг периодичен характер по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД?

2. Различават ли се лизинговите вноски по договор за оперативен лизинг и по договор за финансов лизинг, що се отнася до определянето им като периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по посочените въпроси в противоречие с практиката на ВКС – решение № 92 от 21.07.2015г. по т.д. № 911/2014г. на ВКС, ТК, I т.о.. На второ място поддържа, че въпросите са решавани противоречиво от съдилищата, като се позовава на следните влезли в сила решения: решение № 719 от 07.07.2014г. по в.гр.д. № 435/2014г. на Бургаски окръжен съд, решение № 1082 от 17.11.2013г. по в.гр.д. № 256/2013г. на Разградски окръжен съд, решение № 238 от 22.10.2014г. по гр.д. № 130/2014г. на Районен съд Бяла Слатина, решение № 1057 от 19.06.2015г. по гр.д. № 7384/2014г. на Бургаски районен съд. На трето място счита, че посочените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона.

Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, след като е тълкувал клаузите на сключения между страните договор, е приел, че същият има характера на договор за финансов лизинг, тъй като лизингодателят се е задължил да придобие конкретен лек автомобил, избран от лизингополучателя, срещу задължението на лизингополучателя да заплати лизинговата цена в размер 42 999,15 евро на отделни лизингови вноски съгласно представения по делото погасителен план и остатъчна стойност. С оглед на това и като се е позовал на практиката на ВКС относно договора за финансов лизинг и разликите му с опративния лизинг, въззивният съд е приел, че по делото не се установява поетите задължения по договора от страна на лизингополучателя да имат характера на периодични плащания, поради което е счел, че по отношение на тези задължения приложение не намира кратката тригодишна давност за погасяването им, а следва да намери приложение общата петгодишна давност.

Въззивният съд е взел предвид заключението на извършената експертиза, според която общият размер на непогасените лизингови вноски за периода от 11.04.2010г. до 11.04.2011г. възлиза на 12 620,62 евро и липсата на данни тази сума да е заплатена. Приел е още, че вземането не е погасено по давност, тъй като претенцията е предявена на 01.12.2014г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ и към този момент безспорно не е изтекла петгодишната давност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните в изложението въпроси следва да бъдат уточнени в следния смисъл: Лизинговите вноски по договор за финансов лизинг имат ли характер на периодични плащания и в какъв срок се погасяват по давност вземанията за такива вноски. Поставеният въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид представените решение № 719 от 07.07.2014г. по в.гр.д. № 435/2014г. на Бургаски окръжен съд, решение № 1082 от 17.11.2013г. по в.гр.д. № 256/2013г. на Разградски окръжен съд, решение № 238 от 22.10.2014г. по гр.д. № 130/2014г. на Районен съд Бяла Слатина, решение № V-116 от 20.11.2015г. по в.гр.д. № 1617/2015г. на Бургаски окръжен съд, в които е дадено различно разрешение на обуславящия правен въпрос. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в решението на ВКС, на което се позовава касаторът, касационно обжалване е допуснато по друг правен въпрос, поради което и мотивите му не могат да бъдат пряко отнесени към релевантния за изхода на настоящото дело правен въпрос.

По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 493,68 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение