Определение № 685 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 377/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от С. Ц. Ф., Д. Ц. И. и М. Ц. В., чрез пълномощника им адвокат А. Д., против решение № 171 от 26.10.2010 г., постановено по гр.д. № 4370 по описа за 2010 г. на Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 19.01.2009 г. по гр.д. № 7539/2007 г. на Софийски районен съд, 49-ти състав за отхвърляне на предявения от С. Ц. Ф., Д. Ц. И. и М. Ц. В. против Г. С. Ц. и К. К. Ц. ревандикационен иск по отношение жилище, намиращо се в северозападната част на едноетажна жилищна сграда заедно с ½ ид.ч. от УПИ, св.52, местност „В.” по плана на [населено място]. Ответниците по касационната жалба Г. С. Ц. и К. К. Ц. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Ищците са основали иска на твърденията, че сградата е построена през 1971 г. по време на брака на М. К. С. и С. Ц. С., но от 1974 г. в жилището е живяло семейството на сина им Ц. С. Ц., който го е придобил по давност по време на брака си с М. Ц. В., а след негова смърт права са придобили и дъщерите им С. Ц. Ф. и Д. Ц. И.; през 2000 г. М. С. се снабдила с нотариален акт за собственост по давност на целия имот и продала ½ ид.ч. на ответника, която продажба не може да им се противопостави, тъй като е извършена от несобственик. В. съд е приел, че след смъртта на С. Ц. С. през 1973 г. същият е бил наследен от съпругата си М. С. и синовете си Д. С. Ц., Ц. С. Ц. /от когото ищците черпят своите права/ и ответника по иска Г. С. Ц.. Счетено е, че след като Ц. С. Ц. е бил съсобсвеник на имота не е достатъчно да се установи, че е установил самостоятелно фактическа власт от 1974 г., а е необходимо и открито да е отблъснал владението на останалите трима съсобственици, а такива доказателства не са налице, доколкото до 2000-2002 г. е било налице съвместно ползване от съсобственици. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са повторени доводите от касационната жалба, които обаче не са свързани с изводите на съда, обусловили изхода на делото – непридобиване по давност на правото на собственост от Ц. Ц., а съответно липса на право на собственост на ищците на твърдяното в исковата молба основание. Твърденията на касаторите са, че съдът е следвало да отчете, че притежават права от Ц. Ц., който е наследник на С. Ц. С., че М. С. не е отблъснала владението му и да се произнесе по нищожността договорите на ответника, с което са обосновали тезата си за нищожност на съдебното решение като обществено и правно непоносимо, а съответно и необходимостта от допускане на касационно обжалване. Посочените въпроси са изцяло извън рамките на правния спор, така както е индивидуализиран от фактическите твърдения в исковата молба, по които съдът дължи произнасяне и по които се формира силата на пресъдено нещо и спрямо които се преценява допустимостта на решението или според поддържаната от касаторите теза - неговата валидност. След като съдът не дължи произнасяне по тези въпроси, то липсва противоречие на въззивното решение със сочената от касаторите задължителна и каузална практика на ВКС, нито са налице основания за проверка допустимостта или валидността на решението, поради което не следва да се допусне касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение