Определение № 770 от 06.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60137/2016 г.

Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Й. Б. М. и Д. К. М., чрез адв.П.К. срещу решение №353/22.02.2016 г. по гр.дело № 3122/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 27.05.2015 г. по гр.дело № 5143/2014 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на исковете, неразделна част от което е решение № 270/31.01.2017 г. по гр.дело № 3122/2015 г. на САС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 353/22.02.2016 г. по гр.дело № 3122/2015 г. на Софийски апелативен съд, като вместо”потвърждава решение от 27.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5143/2014 г. на Софийски градски съд в уважената част на исковете” да се чете вярното „потвърждава решение от 27.05.2015 г. по гр.дело № 5143/2014 г. на СГС в отхвърлената част на исковете. С първоинстанционното решение по гр.дело № 5143/2014 г. на СГС са уважени предявените искове от жалбоподателите с правно основание чл.226,ал.1 КЗ срещу ЗК [фирма] за сумата по 120 000 лв. за всеки от ищците, заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 04.10.2013 г. Със същото решение предявените искове с правно основание чл.226,ал.1 КЗ са отхвърлени до пълните им размери от по 220 000 лв. за всеки от ищците като недоказани. В касационната жалба се поддържат основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което на ищците се присъди допълнително обезщетение в размер на още по 100 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. В изложението са формулирани правните въпроси: 1. за приложение принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД при определяне обезщетение за неимуществени вреди, който е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и постановеният въз основа на тях краен резултат по спора, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г. 2.следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите, показващо пълното му игнориране води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 3-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап, 3. как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Липсата на посочване и анализ, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС № 4/68 г., 4. длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/1968 г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост, 5. игнорирането на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; непосочването и неотчитането на задължителните критерии – възраст на загиналата и на ищците, данните за личността на загиналата, обществено положение и реализация; съдържание на връзката в семейството, води ли до нарушаване принципа на справедливост; Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката – здравословното състояние на родителите, постоянната им нужда от грижи и реалното получаване на постоянни грижи, помощ и внимание от дъщеря им, представлява ли съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; необходимо ли е да се обсъди степента на родство и близост и факта, че ищците са загубили дете, което е най-тежката загуба и се нарушава естествения ред, 6. длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/1968 г., 7. релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната. Посочените въпроси според жалбоподателите са решени в противоречие с установените в ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии и постоянната практика, обективирана в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Според жалбоподателите посочените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. 8. нарушен ли е принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, като при определяне на обезщетението за морални вреди, като еквивалент на търпените вреди, като не са съобразени в достатъчна степен задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г. – не са посочени, не са отчетени и не са съобразени, като не са съпоставени действително търпените вреди със задължителните критерии, имащи значение при определяне размера на обезщетението; Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, 9. нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпила смърт, по мъчителен и жесток начин, в резултат на травмите от ПТП и ужаса на преживелите родители, като един от критериите, при определяне размера на обезщетението, 10. необходимо ли е да се изложат мотиви като се посочат критериите от значение за определяне размера на обезщетението и доказателствата, свързани с тези критерии, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо много по-ниско от обичайно определяните обезщетения за аналогични случаи и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон, 11. нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите от съществено значение при определяне размера на обезщетението; При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимита представлява ли един от задължителните критерии при определяне размера на обезщетенията; При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят лимита или икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетението и може ли формалното сочене на отчитане на установените лимити и икономическата обстановка към датата на настъпване на ПТП, без да се сочи какви са лимитите и в какво се изразява тази обстановка и съответно как и с колко са увеличени лимитите да е основен критерий за размера на обезщетението. Въпросите по т.т.7-11 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 12. релевантни ли са критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗР на КЗ, следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно пар.27 ПЗР на КЗ, 13. включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата промените в законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени, 14. длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самия законодател установява все по-високи лимити за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди, 15. как следва да се прилага принципа на справедливост при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя и за спазване на този принцип следва ли да се отчете лимита на отговорност към датата на настъпване на събитието; съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип и изискванията, установени в практиката по чл.290 ГПК, установила съобразяване на размера на обезщетенията с ежегодно нарастващите нива на застрахователно обезщетение, 16. неотчитането като допълнителен критерий/освен въведените с ППВС 4/68 г./ на динамичните промени в съществуващата икономическа обстановка, чиито израз са нарастващите нива на застрахователно покритие съставлява ли пропуск при отчитане на критериите в пълнота, който се отразява на правилното приложение на принципа на справедливост. Въпросите по т.т.12-16 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 17. длъжен ли е въззивния съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение, 18. длъжен ли е въззивния съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е въззивния съд да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора. Въпросите по т.17 и т.18 са решени в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.р.№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от т.р.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42/05.03.2014 г. по гр.дело № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. С писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата ЗК [фирма] е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Първоинстанционното решение, постановено по гр.дело № 5143/2014 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл.226,ал.1 КЗ/отм./ за сумата по 120 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди за всеки от ищците, заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 04.10.2013 г. до окончателното изплащане не е обжалвано и е влязло в сила. С въззивното решение в обжалваната част Софийският апелативен съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с правна квалификация чл. 226, ал.1 КЗ / отм./ и чл.86,ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че претенциите на ищците – сега жалбоподатели Й. и Д. М. са за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на тяхната дъщеря Т. Д. К., настъпила в причинна връзка с пътно-транспортно произшествие на 04.10.2013г. в [населено място], причинено виновно от С. П. Д. при управление на л.а. „Х. С ***“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято „гражданска отговорност“ е била валидно застрахована при ответника – ЗК [фирма] към датата на злополуката. Прието е, че според влязлата в сила част на решението на 04.10.2013г. е станало пътно-транспортно произшествие в [населено място], причинено виновно от С. П. Д. при управление на л.а. „Х. С ***“ с рег. [рег.номер на МПС], в причинна връзка с което починала пътуващата в автомобила Т. Д. К., дъщеря на ищците, като към момента на злополуката гражданската отговорност на водача е била валидно застрахована при ответника. Посочил е, че за установяване на неимуществените вреди на ищците от смъртта на дъщеря им са снети неоспорени свидетелски показания, според които между ищците и дъщеря им съществували топли, синовни взаимоотношения, взаимно се уважавали, обичали се много, всеки ден се чували по телефона, дъщерята, макар и живуща в друго населено място, всяка седмица през почивните дни, както и през отпуските, посещавала сериозно болните си родителите на село и се грижела за домакинството им и за тях лично, осигурявала им, с оглед здравословното им състояние, и специални грижи, че родителите понасят и понастоящем много тежко смъртта на детето си, мъката им с течение на времето се задълбочавала. Прието е, че с оглед посочените данни първоинстанционният съд по справедливост е присъдил обезщетения от по 120000 лв., че решението в обжалваната част е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Въззивния съд е приел, че при преценка на всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението са силната и здрава емоционална връзка между ищците и починалата им в млада възраст и в разцвета на силите си дъщеря, уважението между тях, оказваната им помощ, внезапността и трагичността на случилото се, загубата на морална и физическа опора и подкрепа, незатихналите и до днес душевни страдания, възрастта на ищците. Посочил е, че определените обезщетения от по 120000 лв. адекватно ще обезщетят моралните страдания на ищците. Прието е също, че не са налице основания за завишаване на обезщетенията. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и трети въпрос от изложението. В първата част на трети въпрос се преповтаря съдържанието на първи въпрос. Съдът намира, че общо двата въпроса, като ги уточни и конкретизира съобразно правомощията си, предвидени в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са със следното съдържание: за приложение принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. По този правен въпрос следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С решение № 28/09.04.2014 г. по т.дело № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., с което са дадени указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт. Възприети са разясненията в т.ІІ на постановлението, според които понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Според съдебния състав релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Прието е, че посочените критерии са възприети и в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, която се придържа към разбирането, че задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл.52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. Възприета е практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, според която удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл.266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните и приложени решения № 131/04.01.2016 г. по т.дело № 2592/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 93/23.06.2011 г. по т.дело № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.дело № 676/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.дело № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение №101/03.07.2014 г., постановено по т.дело № 4391/2013 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. С оглед на това следва да се допусне касационно обжалване по посочения въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК по въпросите по т.т.2,7,12,13,14 и 15 от изложението. Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. С оглед на това съдът преценява, че всеки от посочените въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите по т.т.4,5,6,8,10,11 и 16 от изложението. Всеки от въпросите е по правилността на решението и поради това не представлява правен въпрос. Според тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според същата практика материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че посочените по-горе въпроси от жалбоподателите, като такива по правилността на обжалваното решение не представляват правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по т.17 и т.18 от изложението. С № 42/05.03.2014 г. по гр.дело № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о по чл.290 ГПК е възприето тълкуването в мотивите по т.2 от ТР №1/2013г. ОСГТК, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Възприето е и тълкуването в същото тълкувателно решение, съгласно което въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Съдебният състав е възприел и разрешението по т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК, според което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Именно поради това, че не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор, в съдебния си акт въззивната инстанция не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба коментира, доколкото те са свързани с материалноправния спор. С решението по чл.290 ГПК съдебният състав е приел, че при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор – чл.266 ал.2 ГПК. Настъпващата още с първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможност страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност. Прието е, че законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл.266 ал.3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Правните въпроси по т.17 и т.18 въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, доводите на страните и е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение