Определение № 1612 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 49/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 219/29.06.2023 г. по в.т.д. № 100/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо решение № 460/19.10.2022 г. по т.д. № 575/2021 г. на Окръжен съд – Варна в частта за отхвърляне на предявените от ищеца против ответника ЕТ “ДОМ – Игнат Раденков”, ЕИК[ЕИК], положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за сумата от 80 033,33 лева, представляваща наказателна лихва за забава в размер на 5% на месец, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от договор за заем № 331-ВН-21.12.2018г., считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г., до 23.11.2020 г., и за сумата от 1 633,33 лева, представляваща наказателна лихва за забава в размер на 5% на месец, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от договор за заем № 327-ВН-20.12.2018 г., считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г., до 23.11.2020 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че въззивната инстанция е постановила обжалвания акт, без да обсъди всички обстоятелства по делото и без да извърши преценка на правнорелевантните факти. Сочи се, че доколкото двата договора за кредит са сключени между търговци, в отношенията между страните следва да намерят приложение правилата за търговските сделки – чл. 309 ТЗ, съгласно който неустойката (в случая наказателната лихва при забава) не може да се намалява поради прекомерност. Обосновава се, че предвидената в двата договора неустойка отговаря на основните си функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, поради което не е нищожна поради противоречие на добрите нрави. Акцентира се, че размерът на наказателната лихва е голям, но това произтича единствено от значителната продължителност на периода на забава на длъжника за изпълнение на паричното задължение (10 месеца) и неговия размер, а не от необосновано висока надбавка, която е в размер на 5%. Добавя се, че съдът следва да вземе предвид, че ищцовото дружество е финансова институция и е могло да разполага със средствата от 200 000 лева, отпуснати на ответника, като предварително е разчело тяхното предназначение, изчислявайки постъпленията и срока на същите. Излагат се доводи, че от неизпълнението на заемополучателя произтичат вреди за ищцовото дружество, които именно подлежат на обезщетяване с уговорената наказателна лихва от 5%, като същата обезпечава изпълнението на възникналите облигационни отношения и санкционира ответника с оглед неизправното му поведение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?”.

По този въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава, намерила израз в решение по гр.д.№ 5488/2013 г., IV г.о., решение по гр.д.№ 1332/2010 г., I г.о., решение по гр.д.№ 6396/2014 г., I г.о., решение по т.д.№ 1740/2014 г., I т.о., решение по т.д. № 2220/2015г., II т.о., решение по т.д.№ 1106/2010г., II т.о. и решение по т.д.№ 3768/2014г., II т.о.

2. “Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката?”.

По втория въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните постановки на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и практиката на ВКС - решение № 223/19.04.2016 г. по т.д. 3633/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 12/21.03.2011 г. по т.д. № 1056/2009 г. на ВКС, I т.о., и решение № 958/07.12.2004 г. по т. д. № 5/2004 г. на ВКС, ТК, II отд.

3. “Към кой момент трябва да се направи преценката дали неустойката е прекомерно голяма, като критерий за нищожността поради противоречие с добрите нрави - към момента на сключване на договора или към момента на възникване на правото на неустойка (т.е. към момента на неизпълнението или към друг момент?”.

По третия въпрос се застъпва отклонение на даденото от въззивния състав разрешение с възприетото в решение № 140/20.03.2006 г. по т.д. № 408/2005 г. на ВКС, решение № 218/27.03.2007 г. по т.д. № 750/2006 г. на ВКС, I т.о., решение № 418/10.05.2007 г. по т.д. № 88/2007 г. на ВКС, II т.о. и решение № 4/25.02.2009 г. по т.д. № 395/2008 г. на ВКС, ТК, I т.о.

4. “При преценката за валидността на неустоечна клауза от гледна точка на накърняване на добрите нрави съдът ограничава ли се до изследване само на договорната клауза или извършва цялостна преценка и на съпътстващи фактори, като всички представени (заявени и установени) по делото отношения между страните, равнопоставеността на страните, насрещните престации и др.?”.

5. “Дължи ли съдът произнасяне по нищожността на неустоечна клауза между търговци, в случая, че не е сезиран с такова искане?”.

6. “Следва ли въззивният съд да излиза извън рамките на търсената от ответника защита?”.

По четвъртия, петия и шестия въпрос се поддържа, че е налице противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Страната не излага аргументи относно посочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допуск до касация.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касация ЕТ “ДОМ – Игнат Раденков” възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от обхвата на касационен контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая и цената на главния иск по договора за заем № 327-ВН-20.12.2018 г. от 20.12.2018 г. от 4 000 лева, съответно акцесорния такъв от 1 633,33 лева, представляваща наказателна лихва (предмет на касационната жалба), е под законоустановения праг от 20 000 лева за граждански дела, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК. Поради това настоящият състав намира, че подадената касационна жалба против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение касателно наказателната лихва по чл. 2.6. от горепосочения договор за заем, се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима.

В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от “НОВО ФИНАНС” ООД срещу ЕТ “ДОМ – Игнат Раденков” иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване съществуване на вземания, за които е издадена заповед № 260 147/12.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 264/2021 г. на ВРС, а именно:

• по Договор за заем № 331-ВН-21.12.2018 г. от 21.12.2018 г. сумата от 196 000 лева, представляващи непогасена главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението -11.01.2021 г., до окончателното изплащане на задължението; 46 005,56 лева - възнаградителна лихва в размер на 25% на годишна база, съгласно текстовете на чл. 2.2., б."ж" от горепосочения договор за заем, изчислени върху главницата от 196 000 лева за периода от 21.12.2019 г. до 23.11.2020 г.; 80 033,33 лева - договорна наказателна лихва за забава в размер на 5% на месечна основа, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от горецитирания договор, считано от датата на настъпване на забавата 21.01.2020 г. до 23.11.2020 г.; 117 600 лева - договорна неустойка в размер на 60% от заемната сума по чл. 2.7. от договора; 2 504,44 лева, представляващи законна лихва по договора върху главницата от 196 000 лева, считано от 23.11.2020 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 11.01.2021 г.;

• по договор за заем № 327-ВН-20.12.2018 г. от 20.12.2018 г. сумата от 4 000 лева, представляващи непогасена главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението - 11.01.2021 г. до окончателното изплащане на задължението; 938,89 лева, представляващи възнаградителна лихва в размер на 25% на годишна база, съгласно текстовете на чл. 2.2., б."ж" от договора за заем, изчислени върху главницата от 4 000 лева за периода от 21.12.2019 г. до 23.11.2020 г.; 1633,33 лева, представляваща договорна наказателна лихва за забава в размер на 5% на месечна основа, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от договора, считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г. до 23.11.2020 г.; 2 400 лева, представляваща договорна неустойка в размер на 60% от заемната сума по чл. 2.7. от горепосочения договор; 51,11 лева, представляваща законна лихва по договора върху главницата от 4 000 лева, считано от 23.11.2020 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 11.01.2021 г.

Апелативният съд е съобразил, че не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че по силата на процесните договори между ищеца “НОВО ФИНАНС” ООД и ответника ЕТ “ДОМ – Игнат Раденков” са възникнали облигационни правоотношения, съгласно които ищецът е предоставил на ответника уговорените заемни суми, като последният не е изпълнил задълженията си за връщането им. Единственото плащане на задължение от длъжника е било за предвидената гаранционна сума по всеки от договорите. Посочил е, че е настъпила предсрочна изискуемост на заемите, като уведомленията за това са надлежно връчени лично на ответника. Отбелязано е, че спорните въпроси по делото, по които следва да се произнесе апелативния съд, са относно качеството на “потребител” на едноличния търговец, респ. нищожността на процесните договори, както и касателно дължимостта на възнаградителната, законната и наказателна лихва по двата договора. Въззивният съд е намерил за неприложима потребителската защита, тъй като искът има за предмет спорно правоотношение, породено от два договора за заем, сключени между търговци, т.е. в случая е налице търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал.1 вр. с ал. 3 ТЗ, а презумпцията по ал. 3 не е оборена от въззивника ответник. Преценил е, че размерът на възнаградителната лихва в двата идентични по съдържание договора за заем е ясно и точно уговорен в чл.2.2, т. и т. 2, като са налице и погасителни планове, в които същата е отразена, поради което липсва основание сочените договорни клаузи да се приемат за нищожни. Приел е, че е дължима договорната лихва в изчисления от вещото лице размер – 45 161,63 лева и 924,96 лева.

По отношение на претендираната наказателна лихва по чл. 2.6. от всеки от двата договора въззивният съд е отчел, че същата е договорена в размер на 5% месечно, начислена върху остатъчната заемна сума в случай на забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска в размер по-малко от определената в погасителния план. Наказателната лихва в размер на 5% месечно, изчислявана върху стойността на заемната сума, не може да се начислява за повече от 30 дни за всяка една просрочена вноска. Предвидена е и хипотеза вземането по съответния договор да се обяви за предсрочно изискуемо – при забава в погасяването на дължима вноска с повече от 30 дни, на основание чл. 2.7. от договорите, след изтичане сроковете за плащане определени в чл. 2.2, б. “з”, както и при неизпълнение задължения на заемополучателя, произтичащи от тези сделки. Посочил е, че уговорената наказателна лихва е дължима до пълното погасяване на главницата и всички други лихви, дължими по силата на процесните договори. Като е съобразил начинът на уговаряне на наказателната лихва, решаващият състав е споделил като правилен извода на първоинстанционния съд, че същата се явява с характер на неустойка. Обосновал е, че наказателната лихва в размер на 5% месечно върху размера на главницата възлиза на 60% годишно, а начинът, по който е уговорена води до бързото й нарастване за кратък срок в размер (претендиран с исковата молба съответно за сумата от 80 033,33 лева съгласно чл. 2.6. от договор за заем № 331-ВН-21.12.2018 г., считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г., до 23.11.2020 г., и за сумата от 1 633,33 лева съгласно чл. 2.6. от договор № 327-ВН-20.12.2018 г., считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г., до 23.11.2020 г.). Взел е предвид, че претендираният от ищеца заемодател размер надвишава в значителна степен обичайното обезщетение за забава. Счел е, че така уговорена “наказателната лихва” по процесните договори не отговаря на присъщите й цели – обезпечителна за изпълнението на поетото парично задължение и обезщетителна за вредите от виновното неизпълнение на заемателя (длъжника), както и на придадената от контрагентите санкционна функция на наказателната лихва. Добавил е, че изначално същата е създала предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора в един бъдещ момент. Поради това е стигнал до заключението, че уговорената в чл. 2.6. от всеки от процесните договори наказателна лихва не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в облигационните правоотношения. Като накърняваща добрите нрави е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а претенциите за заплащането й са неоснователни.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива доводи от страната не се излагат, а изразеното несъгласие с мотивите на обжалваното решение по същество представлява оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 1 и 2 ГПК, а не за недопустимост на съдебния акт. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация.

Не е налице и “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение, а несъгласието му с изводите на въззивния съд представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допуск до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други), се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелен анализ събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е преценил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните. Намерил е, че уговорената в чл. 2.6. от всеки от процесните договори наказателна лихва не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в облигационните правоотношения, поради което същата е нищожна поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а претенциите за заплащането й са неоснователни. В обжалваното решение апелативният съд е изложил подробни съображения, за да стигне до това заключение. Ето защо не се обуславя противоречие на въззивното решение с горецитираната практика на ВКС, а конкретните оплаквания на касатора за неправилност на изводите на въззивната инстанция не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на горното по така формулирания първи правен въпрос не се обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Поставеният от касатора втори въпрос не е коректно зададен, тъй като съдържа оплакване за преценката на съда за прекомерност на неустойката и възможността за събиране на доказателства във връзка с това. В случая апелативният съд не е отрекъл събирането на доказателства касателно порока на неустоечната клауза, поради което този въпрос не може да се приеме за решаващ за изхода на спора. Същият няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не покрива общата предпоставка за достъп до касация. Липсата на обосноваването й лишава от предмет обсъждането на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулираният от касатора трети въпрос, касаещ момента за извършване на преценка за нищожност на договорката за неустойка, е материалноправен и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в т. 3 от Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие със задължителната практика на ВКС, е извършил преценка на клаузата за наказателна лихва, отчел е размера на същата (5% месечно и 60% годишно) и е намерил, че изначално тя е създала предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора в един бъдещ момент. При тези съждения е стигнал до заключението, че уговорената в чл. 2.6. от всеки от процесните договори неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Доколкото по отношение на поставения трети въпрос даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция, то не се обосновава наличие на поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираната от касатора казуална практика е формирана преди приемането на горецитираното тълкувателно решение, а и преценката за валидност на договореностите между страните е извършена въз основа на конкретните факти и обстоятелства по съответното дело.

Поставеният от касатора четвърти правен въпрос е свързан с използваните от съда критерии при изследване валидността на неустоечната клауза. Същият е релевантен и покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В горецитираната задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК, са изброени примерни критерии - естеството (парични или непарични) и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В случая въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС и след извършен анализ на договорените неустойки, е приел, че същите излизат извън присъщата им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Поради това не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от касатора пети и шести въпрос съдържат доводи за произнасяне на апелативния съд за нищожност на неустоечните клаузи, без да е сезиран с възражение от страна на ответника. Същите не кореспондират с фактите по делото, тъй като такова е заявено още в отговора на исковата молба. С оглед на това така формулираните въпроси не могат да се приемат за обуславящи изхода на спора и не покриват изискванията за правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори и хипотетично да се приеме, че е налице общата предпоставка за допуск до касация, не е налице допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Следователно нищожността на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави, дори и при липса на възражение от ответника, може да бъде установена от съда.

Както е посочено по-горе, касаторът не обосновава посочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради което и съгласно разяснения, дадени по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав не може да изведе съответен правен въпрос по тези специални предпоставки от доводите в касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна в останалата обжалвана част.

По разноските:

Ответникът по касация не претендира и не представя доказателства за извършването на разноски, поради което такива не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,